Доклад на БКОНК от 10.10.2026 г.

  БЪЛГАРСКА КАМАРА ЗА ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА

  София 1000, ул. “Солунска” № 21, ет. 3

   Пощенска кутия № 26, Пощенски клон 1164

   Тел.: +359 2 865 31 89, Мобл. Тел +359 886 567 855

  www.bkonk.bg, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Д О К Л А Д

от председателя на БКОНК[1]

Проф. д-р Манол Рибов

на тема „Дилемата – функция на Президента или Държавен съвет“

          Въпросът за пряката и косвена отговорност в държавното управление заема особено място в системата на публичната власт, тъй като е непосредствено свързан с начина, по който се осъществяват контролът, отчетността и взаимодействието между отделните институции. В условията на съвременната държава отговорността не може да бъде разглеждана единствено като персонална или политическа характеристика на отделния държавен орган. Тя представлява институционален механизъм, чрез който се гарантира, че упражняването на публична власт е подчинено на определени правила, цели и принципи и че носителите на власт могат да бъдат държани отговорни за своите решения и действия.[2]

Особено значение придобива разграничаването между пряка и косвена отговорност. Пряката отговорност предполага ясно установима връзка между институцията или длъжностното лице, конкретното решение и последиците от неговото изпълнение. Косвената отговорност, от своя страна, се проявява чрез влиянието, което определена институция оказва върху процесите на вземане на решения, координация, контрол и формиране на държавната политика, без непременно сама да извършва конкретното управленско действие. Именно това разграничение поставя въпроса за границите на институционалната отговорност и за механизмите, чрез които тя може да бъде установявана и реализирана.

В този контекст възниква същественият институционален въпрос дали функциите, свързани с осъществяването на такава отговорност, следва да бъдат концентрирани в рамките на президентството, или е необходимо тяхното организиране чрез отделен Държавен съвет като специфичен механизъм за институционално взаимодействие, експертна оценка и контрол. Поставянето на този въпрос не предполага механично противопоставяне между двете форми. То изисква да се изследва тяхната природа, място в системата на държавните органи, степента на легитимност, начинът на формиране, обхватът на компетентностите и механизмите за отчетност.

Президентството, като институция, свързана с държавния глава, притежава специфична политическа и конституционна легитимност. То може да изпълнява функции, които надхвърлят непосредственото участие в изпълнителната власт и се отнасят до представителството на държавата, гарантирането на институционалния баланс, координацията и защитата на обществения интерес. В същото време именно концентрацията на различни функции около една институция поставя въпроса за необходимите граници на нейната компетентност и за механизмите, чрез които се предотвратява размиването на отговорността.

Идеята за Държавен съвет поставя различна перспектива. Тя предполага създаването или използването на институционален формат, в който различни компетенции, експертни знания и обществени интереси могат да бъдат съчетани в процеса на формиране и оценяване на държавните решения. Подобен модел би могъл да бъде разглеждан не само като допълнителен орган, а като възможен механизъм за свързване на политическата отговорност с експертната и институционалната отговорност. Оттук произтича и необходимостта ясно да бъдат определени неговите правомощия, отношенията му с президента, парламента, правителството и останалите държавни органи, както и формите на контрол върху неговата дейност.

Проблемът за пряката и косвената отговорност има и по-широко измерение. В съвременните общества управленските решения все по-често са резултат от взаимодействието между множество институции, експертни структури, обществени организации и икономически субекти. Поради това отговорността не винаги може да бъде сведена до едно решение и един негов автор. Необходимо е да се проследи цялата верига на вземане на решения – от формулирането на проблема и подготовката на възможните решения до тяхното приемане, изпълнение, контрол и оценка на резултатите.

От тази гледна точка въпросът „Пряката и косвена отговорност – функция на президентството или Държавен съвет“ следва да бъде разглеждан не само като въпрос на институционална архитектура, а като въпрос на ефективността, прозрачността и отчетността на държавното управление. Основният проблем е да се намери такава форма на институционално взаимодействие, при която отговорността да бъде едновременно ясно определена, проследима и съобразена с принципите на разделение на властите и демократичния контрол.

Следователно изследването на тази проблематика предполага анализ както на съществуващите функции и механизми на президентството, така и на потенциалната роля на един Държавен съвет. Особено внимание следва да бъде отделено на въпроса кой носи отговорността, за какво я носи, пред кого я носи и чрез какви механизми тази отговорност може да бъде реализирана. Само при ясно разграничаване на тези елементи може да се оцени доколко даден институционален модел създава реална, а не формална отговорност.

В този смисъл пряката и косвената отговорност могат да се разглеждат като две взаимосвързани измерения на държавното управление, които изискват не толкова концентрация на власт, колкото ясно разпределение на компетентности, контрол и отчетност. Именно това поставя в центъра на изследването въпроса за подходящата институционална форма – дали съществуващата конструкция на президентството е достатъчна за изпълнението на тези функции, или е необходимо създаването на допълнителен институционален механизъм под формата на Държавен съвет, който да допълва, координира и структурира отношенията между различните носители на публична власт.

Именно в този контекст проблемът за пряката и косвената отговорност придобива особена актуалност. Неговото значение се откроява най-силно в ситуации, при които настъпването на тежки обществени последици не може да бъде разглеждано единствено като резултат от еднократното действие или бездействие на конкретно лице, а налага да бъде проследена цялата система от предпоставки, нарушения, пропуски и институционални реакции, които са предшествали съответното събитие. Особено показателни в това отношение са детската агресия, юношеската престъпност, тежките пътнотранспортни произшествия, непрестанната корупция, както и случаите на тежки насилствени престъпления, включително убийства, при които общественият интерес естествено се насочва не само към непосредствения извършител, но и към въпроса дали и как са действали институциите, призвани да предотвратяват подобни деяния.

Особено актуално значение за проблема за пряката и косвената отговорност придобиват експлозиите и пожарите в два склада на предприятия от отбранителната промишленост, както и инцидентите с потъването на два плавателни съда в българската икономическа зона на Черно море. Независимо от конкретните причини, които следва да бъдат установени чрез компетентни разследвания, тези събития поставят въпроса за готовността на държавата да разпознава рисковете, да защитава стратегическите си обекти и да реагира своевременно на заплахи за националната сигурност.

Пряката отговорност се отнася до конкретните действия или бездействия на лицата и органите, чиито решения са свързани с даден инцидент. Косвената институционална отговорност поставя по-широкия въпрос дали са били изпълнени задълженията за контрол, превенция, обмен на информация и координация между компетентните структури. Именно тук се открива връзката с необходимостта от стратегически механизъм, който да анализира повтарящите се рискове и да предупреждава за възможни последици, без да подменя правомощията на президента, правителството, службите за сигурност и разследващите органи. Това обосновава обсъждането на Държавен съвет като възможен орган за стратегическо прогнозиране, ранно предупреждение и координация. Основният въпрос е не само кой носи отговорност след инцидента, а дали държавата е разполагала с необходимата система за неговото предотвратяване.

В общественото пространство периодично възниква въпросът дали при тежки произшествия и престъпления отговорността трябва да се изчерпва с установяването и наказването на непосредствения извършител, или следва да бъде изследвана и по-широката институционална отговорност – тази на органите и длъжностните лица, които са имали правомощия да контролират, предотвратяват, санкционират или ограничават риска от настъпването на съответните последици. Тъкмо тук се проявява разликата между пряката отговорност за извършеното действие и косвената отговорност, произтичаща от пропуски в контрола, превенцията, организацията или изпълнението на възложени публични функции.

Тази постановка не означава автоматично прехвърляне на отговорността от извършителя върху държавата или нейните институции. Напротив, принципът на индивидуалната отговорност изисква всеки конкретен случай да бъде разглеждан въз основа на доказани факти, установена причинно-следствена връзка и приложимото право. Но наред с това демократичната държава не би могла да се ограничи единствено до въпроса „кой извърши деянието?“. В определени случаи е необходимо да бъде поставен и вторият въпрос: „имаше ли институция или длъжностно лице, което е било длъжно и е могло да предотврати настъпването на последиците, но не е изпълнило адекватно своите правомощия?“

Тъкмо това разграничение е от съществено значение за разбирането на косвената институционална отговорност. Тя не следва да се разбира като автоматична или колективна вина. Тя предполага наличие на конкретно правно или институционално задължение, възможност за действие, пропуск или неправомерно бездействие и, когато законът го изисква, доказуема връзка между това поведение и настъпилите последици. Следователно косвената отговорност не може да бъде извеждана единствено от факта, че дадена институция е имала общо отношение към определена обществена сфера. Необходимо е да се установи какви са били нейните правомощия, как е трябвало да бъдат упражнени и дали конкретното неизпълнение е имало значение за развитието на съответния риск.

Актуалността на този проблем се вижда особено ясно при пътнотранспортните произшествия. При тежък пътен инцидент непосредствената отговорност обикновено се свързва с поведението на водача – превишена скорост, употреба на алкохол или наркотични вещества, агресивно или рисково управление, неспазване на правилата за движение и други нарушения. Но съществува и по-широк кръг от въпроси: извършван ли е достатъчен контрол, били ли са установени предходни нарушения, предприети ли са предвидените от закона мерки, в какво състояние е била пътната инфраструктура, функционирали ли са механизмите за контрол и превенция и дали отделните институции са изпълнили своите законови задължения.

Това разграничение позволява да се избегне една от слабостите на традиционното разбиране за отговорността – свеждането на сложния обществен резултат до едно единствено лице. В действителността определени тежки последици могат да бъдат резултат от натрупването на множество фактори. Един нарушител може да носи пряка наказателна или административна отговорност, но паралелно с това да съществуват въпроси относно организацията на контрола, ефективността на превенцията или действията на други компетентни органи. Именно тук се намира границата между индивидуалната вина и необходимостта от институционален анализ.

Подобна проблематика възниква и при тежките престъпления срещу личността. Показателен за обществената чувствителност е актуалният случай с убийството на пловдивския бизнесмен Илиян Филипов. На 30 септември 2026 г. прокуратурата съобщи, че разследва умишлено убийство, а впоследствие бе привлечен като обвиняем 51-годишен мъж за предумишлено убийство. По данни на прокуратурата към 2 октомври са събрани доказателства, че обвиняемият е прострелял жертвата с огнестрелно оръжие; институциите съобщават и за проверка на обстоятелствата около отношенията между двамата.

В случая обаче следва да се направи принципно важно разграничение. Докато няма влязла в сила присъда, не може научно или правно да се говори за окончателно установена вина на обвиняемия. Същевременно обстоятелството, че разследването и обвинението са насочени към конкретно лице, не изключва възможността в един по-широк институционален анализ да бъде поставен въпросът дали са съществували предходни сигнали, известни рискови фактори или други обстоятелства, за които компетентните органи са имали информация и спрямо които са разполагали с правомощия за действие. Именно това е полето, в което понятието „косвена отговорност“ придобива аналитично значение.

Тук се поставя и един от най-съществените въпроси на настоящото изследване: доколко държавната система е способна не само да наказва вече извършеното нарушение, но и да предотвратява неговото извършване? Ако държавата се намесва единствено след настъпването на тежкия резултат, нейната функция се свежда предимно до реакция. Ако обаче разполага с механизми за ранно идентифициране на риска, превенция, контрол и координация, тогава възниква необходимост от оценка на тяхната ефективност и на отговорността на институциите, които ги прилагат.

Тъкмо поради това превенцията е неразделна част от институционалната отговорност. Държавното управление не се изчерпва с установяване на нарушения и налагане на санкции след тяхното извършване. То включва създаването на условия, при които вероятността от настъпване на тежки обществени последици да бъде ограничавана. Оттук следва, че когато дадена институция има законово възложени контролни, превантивни или координационни функции, оценката на нейната дейност не би трябвало да се извършва само въз основа на броя на наложените санкции, а и чрез резултатите от превенцията и способността ѝ да идентифицира и управлява риска.

Това разбиране поставя въпроса за качеството на държавната отговорност на по-високо равнище. Не е достатъчно да се установи кой е извършил нарушението; необходимо е да се установи и дали системата е функционирала така, както е предвидено от закона. Когато отделните органи действат изолирано, информацията може да остане разделена между различни институции, а сигналите за риск да не бъдат своевременно обобщени. Ето защо съвременната държава се нуждае не само от отделни контролни органи, а и от механизми за координация, обмен на информация, оценка на риска и институционална отчетност.

В този смисъл разграничаването между пряка и косвена отговорност не е само юридико-теоретичен проблем. То има пряко отношение към качеството на държавното управление. Ако всяко обществено събитие се разглежда единствено чрез непосредствения извършител, остава невидима онази част от институционалната система, която е създала условията за възникване или продължаване на риска. Обратно, ако всяка тежка последица автоматично се приписва на държавата или на определен публичен орган, се стига до размиване на индивидуалната отговорност. Следователно необходимо е да бъде изграден механизъм, който едновременно да защитава принципа на личната отговорност и да позволява установяване на институционалните пропуски.

Именно тук се появява връзката с поставения по-горе въпрос за президентството и Държавния съвет. Ако се приеме, че съвременната държава трябва да разполага с механизъм за по-цялостно проследяване на пряката и косвената отговорност, възниква въпросът къде следва да бъде институционализирана тази функция. Дали тя трябва да бъде част от функциите на президентството, което притежава специфична конституционна легитимност и може да изпълнява функции на институционален баланс и координация, или е необходимо да съществува специализиран Държавен съвет, който да обобщава информацията, да анализира рисковете, да оценява изпълнението на публичните функции и да подпомага установяването на институционалните пропуски?

Тук Държавният съвет би могъл да бъде разглеждан не като орган, който замества съдебната власт или поема функциите на прокуратурата и правоохранителните органи, а като възможен институционален механизъм за анализ, координация и превенция. Неговата евентуална роля би следвало да бъде строго разграничена от правораздаването. Той не би могъл и не би трябвало да установява наказателна вина. Неговата функция, ако бъде предвидена такава, би могла да бъде насочена към установяване на системни слабости, анализ на повтарящи се рискове, оценка на взаимодействието между институциите и формулиране на предложения за подобряване на публичното управление.

В този аспект пряката и косвената отговорност се превръщат в две взаимно допълващи се равнища на държавното управление. На първото равнище стои конкретното лице, което чрез действие или бездействие е нарушило правна норма и за което при наличие на законовите предпоставки може да бъде реализирана съответната отговорност. На второто равнище стои институционалната система – органите, процедурите, механизмите за контрол, обменът на информация и превенцията. Между двете равнища трябва да съществува ясна граница, но и ефективна връзка.

Това разбиране води до една по-широка концепция за държавната отговорност като система, а не само като наказателна реакция. В една модерна правова държава отговорността следва да има поне три взаимосвързани измерения – отговорност за извършеното, отговорност за неизпълненото и отговорност за непредотвратеното, когато съществува конкретно задължение и реална възможност за предотвратяване. Именно третото измерение е най-трудно за установяване, защото изисква анализ на действията и бездействията на множество институции, на наличната информация и на възможностите за реакция.

Следователно актуалността на темата не произтича единствено от отделни трагични случаи. Тя произтича от необходимостта да се намери по-ефективен модел на публична отчетност, при който обществото да може да получи отговор не само на въпроса кой е непосредственият извършител, но и на въпроса дали институционалната система е изпълнила предназначението си. Това е особено важно в условията на сложни обществени отношения, при които информацията, компетентностите и отговорностите са разпределени между множество органи.

В този смисъл разграничаването на пряката и косвената отговорност не трябва да се превръща в средство за политическо или институционално обвинение, а в инструмент за по-добро разбиране на функционирането на държавата. Неговата цел следва да бъде не търсенето на допълнителен виновник, а установяването на онези механизми, чрез които бъдещите рискове могат да бъдат предотвратявани. Именно тук се срещат отговорността, превенцията, контролът и институционалната координация.

От тази перспектива въпросът за президентството или Държавния съвет придобива още по-голяма значимост. Ако държавата трябва да разполага с механизъм, който да проследява не само непосредствената отговорност, но и системните предпоставки за възникването на обществено опасни последици, тогава този механизъм трябва да притежава достатъчна независимост, експертен капацитет, достъп до информация, ясни правила за отчетност и строго определена компетентност. В противен случай съществува риск създаването на нова институция само да увеличи административната структура, без да повиши реалната ефективност на държавното управление.

Затова същинският проблем не се свежда до въпроса „кой орган да носи отговорността?“, а до по-дълбокия въпрос „как да бъде организирана системата така, че отговорността да бъде установима, проследима и реализируема на всяко равнище на държавното управление?“ Именно отговорът на този въпрос може да даде основание да се прецени мястото и ролята на президентството или на евентуален Държавен съвет в системата на публичната власт.

По този начин разглежданите примери – независимо дали се отнасят до пътната безопасност, тежки престъпления или други обществени рискове – следва да бъдат използвани не като основание за предварително заключение относно вина на конкретни институции, а като емпирична основа за изследване на ефективността на съществуващите механизми за контрол и превенция. Именно това превръща проблема за пряката и косвената отговорност от въпрос на отделни случаи във въпрос на институционална архитектура, държавно управление и обществена сигурност.

В крайна сметка една от основните цели на подобен модел би следвало да бъде постигането на състояние, при което нито една институция не може да остане извън системата на отчетността, но и нито една институция не може да бъде обявена за отговорна без доказана компетентност, задължение, пропуск и причинна връзка. Само при такова равновесие между индивидуалната и институционалната отговорност може да се говори за реално функционираща система на публична власт, в която наказанието не е единствената форма на реакция, а превенцията, контролът, координацията и отчетността се превръщат в съществена част от държавната политика.

Ако разграничаването между пряката и косвената отговорност бъде поставено в по-широкия контекст на функционирането на обществото, неизбежно се стига до един въпрос, който предхожда както нарушението, така и наказанието – как се формира ценностната система на човека и кой носи отговорност за нейното състояние. Именно тук проблемът за институционалната отговорност придобива своето най-дълбоко измерение. Човекът не съществува изолирано от обществото. Той се ражда, възпитава, учи, работи и живее в определена социална и институционална среда. Всяка от тези среди оставя отпечатък върху неговите представи за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за отговорност и безотговорност, за правата и задълженията към другите хора.

В този смисъл ценностната система на човека не е само негово лично притежание, а се формира и развива в процеса на социализацията. Семейството има първостепенно значение, но след него идват училището, университетът, работното място, професионалната среда, кварталът, общността, местната власт, медиите и цялостната обществена среда. Всеки от тези фактори има различна степен на влияние, но всички заедно участват в изграждането на онова вътрешно убеждение, което определя поведението на човека тогава, когато никой не го наблюдава и когато непосредствената санкция не присъства.

Именно поради това правилата сами по себе си не са достатъчни. Възможно е да съществуват най-добрите закони, най-строгите санкции и най-развитите контролни системи, но ако в съзнанието на човека не е изградено разбиране, че спазването на правилата е обществено задължение, а не само средство за избягване на наказание, системата неизбежно ще проявява слабости. Човекът, който спазва правилото единствено защото се страхува от санкцията, се различава съществено от човека, който го спазва, защото го приема като морално и обществено задължение.

Оттук произтича и необходимостта да се преосмисли самото понятие за превенция. В традиционния подход превенцията често се разбира като система от контролни действия, проверки, санкции и предупреждения. Но ако причините за тежките нарушения се търсят по-дълбоко, превенцията започва много преди момента, в който човекът наруши закона. Тя започва още тогава, когато се появят първите симптоми на деформация на неговата ценностна система – демонстративно неспазване на правилата, агресивно поведение, системно пренебрегване на чуждите права, отношение към закона като към пречка, склонност към рисково поведение, неуважение към живота и здравето на другите или постепенно формиране на убеждението, че правилата са предназначени за „другите“, но не и за самия него.

Тук се появява особено важният въпрос за вътрешноведомствения и районния неформален контрол, който вече е бил поставян в предходни доклади на председателя на БКОНК[3]. Този контрол не следва да бъде разбран като механизъм за следене на личния живот на гражданите или като средство за произволно вмешателство в личната свобода. Напротив, неговият смисъл би могъл да бъде открит в нещо далеч по-просто и същевременно по-трудно – способността на социалната среда да разпознава навреме опасните тенденции в поведението и да реагира преди те да са довели до непоправими последици.

Всеки човек принадлежи към определена среда. Ученикът прекарва значителна част от живота си в училище; студентът – в университета; работникът и служителят – на работното си място; гражданинът – в конкретна община, район или квартал. Във всяка от тези среди съществуват хора, които ежедневно наблюдават поведението му и могат да забележат промени, които остават невидими за институциите, действащи само на формално равнище. Учителят може да забележи промяна в поведението на ученика, ръководителят – промяна в отношението на работника към правилата за безопасност, колегите – нарастваща агресивност или склонност към рисково поведение, местната общност – трайна промяна в поведението на живеещия в нея човек.

Това не означава, че всеки учител, ръководител или представител на местната власт трябва да се превръща в контролен орган. Подобно разбиране би било не само неправилно, но и опасно. Косвената отговорност не може да бъде колективна вина. Тя може да възникне само при ясно установени предпоставки – наличие на конкретно задължение, възможност за действие, наличие на информация или разпознаваеми обстоятелства, които изискват реакция, и неизпълнение на това задължение. Следователно не всяко негативно поведение на даден човек поражда отговорност за неговия учител, ръководител или местна институция.

Но когато симптомите са продължителни, очевидни и обществено значими, когато са известни на лицата, които имат професионално задължение да реагират, и когато въпреки това не се предприемат никакви действия, проблемът вече придобива друго измерение. Тогава може да се постави въпросът дали не е налице институционален пропуск в превенцията.

Именно това е същността на разглежданата концепция. Тя не твърди, че институцията е виновна за всяко действие на човека, намиращ се в нейната сфера на влияние. Тя поставя въпроса дали институцията е изпълнила собственото си задължение да създава среда, в която отклоненията от обществено приемливото поведение се разпознават, адресират и предотвратяват в разумни граници.

Този подход позволява да бъде направено важно разграничение между влияние и отговорност. Институцията може да оказва влияние върху поведението на човека, без автоматично да носи отговорност за неговите действия. Но когато влиянието е съчетано с конкретно правомощие, задължение и възможност за превенция, тогава възниква основание да се изследва и институционалната отговорност. Така се изгражда логическата връзка между ценностна система – поведение – превенция – институционален контрол – отговорност.

В този смисъл ценностната система може да бъде разглеждана като своеобразен вътрешен регулатор на човешкото поведение. Законът е външен регулатор. Моралът, ценностите, професионалната етика и обществената отговорност са вътрешни регулатори. Една устойчива обществена система се нуждае и от двете. Когато вътрешният регулатор е слаб, външният трябва да бъде по-силен. Но и най-съвършеният външен контрол не може постоянно да присъства до всеки човек. Поради това дългосрочната сигурност на обществото зависи от способността му да формира хора, които спазват правилата и когато няма непосредствен контрол.

От тази гледна точка зачестилите тежки пътнотранспортни произшествия, детската агресия, юношеската престъпност, непрестанната корупция, проявите на насилие и нарушенията на правилата за безопасност на труда не следва да бъдат разглеждани единствено като множество отделни случаи. Те могат да бъдат анализирани и като симптоми на по-дълбоки деформации в обществената ценностна система. Разбира се, всяко конкретно произшествие има конкретни причини и не може автоматично да бъде обяснено с обща „болест“ на обществото. Но натрупването на повтарящи се случаи, особено когато те са свързани с пренебрегване на очевидни правила, поставя въпроса дали проблемът не се намира и в начина, по който обществото възпитава, контролира и санкционира поведението.

Особено тревожен е случаят, когато човек знае правилото, разбира неговото значение, но съзнателно избира да го наруши, защото приема вероятността от санкция като приемлив риск. В подобна ситуация проблемът вече не е само юридически. Той е ценностен. Човекът е поставил личния си интерес, удоволствие, удобство или чувство за безнаказаност над живота, здравето и сигурността на останалите. Именно в тази точка се проявява значението на ценностната система.

Ако това поведение е еднократно, реакцията на обществото може да бъде предимно санкционна. Но ако то е системно, демонстративно и продължително, възниква въпросът дали не са били налице възможности за по-ранна превенция. Именно тук се появява ролята на неформалния контрол. Неформалният контрол не отменя закона и не замества официалните институции. Неговата функция е да създава социална чувствителност към ранните сигнали на риск.

Вътрешноведомственият контрол би могъл да бъде разглеждан в този смисъл като механизъм, чрез който една организация следи не само дали са изпълнени формалните изисквания, но и дали в нея се развива култура на отговорност. Работник, който системно отказва да използва защитни средства, пренебрегва правилата за безопасност, проявява агресия или демонстративно нарушава установените процедури, не би трябвало да бъде забелязан едва когато настъпи трудова злополука. Същото се отнася до образователната среда, в която системната агресия, унижението на другите, разрушаването на общите правила или демонстративното отхвърляне на всякакви норми не би следвало да се възприемат просто като „лошо поведение“.

В този контекст ръководителят не е само административен началник, а носител на определена отговорност за средата, която ръководи. Учителят не е само преподавател на знания, а и участник във формирането на ценности. Университетът не е само място за придобиване на диплома, а среда за изграждане на професионална и гражданска култура. Работното място не е само място за производство на стоки или услуги, а социална среда, в която се изграждат професионални навици и отношение към безопасността, колегите и обществото.

По аналогичен начин и местната общност може да бъде разглеждана като среда на социален контрол. Общината и районната администрация не могат и не трябва да контролират личния живот на гражданите. Но те могат да създават условия за наблюдение на обществените процеси, за взаимодействие между институциите, за ранно реагиране при повтарящи се проблеми и за изграждане на местна култура на сигурност. Когато в определен квартал системно се наблюдават едни и същи форми на агресивно поведение, нарушения, рисково шофиране, употреба на наркотични вещества или други явления, въпросът не би трябвало да бъде единствено „кого да накажем?“, а и „какво в тази среда позволява проблемът да се възпроизвежда?“

Това е фундаментална промяна в начина на мислене за държавната отговорност – от реактивна към превантивна отговорност. Реактивната система се активира след настъпването на вредата. Превантивната система се опитва да разпознае условията, при които вредата би могла да настъпи. Първата наказва нарушителя. Втората се стреми да не допусне да се появи следващият нарушител и следващата жертва.

Тъкмо тук концепцията за пряката и косвената отговорност може да бъде разширена. Пряката отговорност е свързана с конкретното действие или бездействие на човека. Косвената отговорност може да бъде свързана с качеството на средата и с изпълнението на задълженията от страна на онези, които имат възможност да влияят върху тази среда. Но между тях трябва да съществува ясна граница. Не може да се твърди, че учителят е отговорен за всяко бъдещо престъпление на бивш ученик или че работодателят е отговорен за всяко нарушение, извършено от негов служител извън работното място. Косвената отговорност трябва да бъде конкретна, а не абстрактна; доказуема, а не предположена; свързана с функция, а не с просто присъствие.

Оттук може да се формулира и един от основните принципи на предлаганата концепция: колкото по-голяма е институционалната възможност за разпознаване и предотвратяване на определен риск, толкова по-голямо е основанието да се изисква институционална отчетност за начина, по който този риск е бил управляван.

Този принцип е особено важен за ръководните длъжности. Един ръководител не може да знае всичко, което се случва в организацията. Но от него може да се очаква да създаде механизъм, чрез който важната информация да достига до него. Ако такъв механизъм липсва, ако сигналите се игнорират или ако организацията поощрява мълчанието, проблемът вече не е само в поведението на отделния служител. Той се превръща в проблем на управленската култура.

Тук се съдържа и връзката с по-рано разглежданата идея за Държавен съвет. Ако се приеме, че държавата трябва да развива не само наказателни, но и превантивни механизми за институционална отговорност, тогава е необходимо да съществува структура, способна да обобщава сигналите, да открива повтарящи се модели и да анализира причините за тях. Един отделен орган вижда конкретния случай. Друга институция вижда друга част от проблема. Необходим е механизъм, който да вижда системата.

Именно тук евентуалният Държавен съвет би могъл да придобие различно значение от традиционното разбиране за държавен орган. Той би могъл да бъде замислен като институционален механизъм за системен анализ на обществените рискове, включително на тези, които произтичат от деформации в ценностната система и от недостатъци в механизмите за превенция. Неговата задача не би била да наказва, нито да се намесва в съдебната власт, а да установява къде системата не работи достатъчно добре и защо.

Подобна институция би могла да анализира, например, не отделния водач, извършил нарушение, а статистически и институционално натрупването на определени нарушения; не отделния трудов инцидент, а повтарящите се нарушения на правилата за безопасност в даден сектор; не отделното проявление на насилие, а устойчивите модели на агресивно поведение в определена социална среда. Така отделният случай се превръща в сигнал за системата.

Този подход би позволил да се направи още една важна крачка – от индивидуалния контрол към интелигентния институционален контрол. Интелигентният контрол не означава повече проверки и повече бюрокрация. Той означава по-добро използване на информацията, по-добра координация между институциите и способност да се откриват тенденции, преди те да се превърнат в трагедии.

В основата на всичко това обаче остава човекът и неговата ценностна система. Институциите могат да създават правила, но не могат изцяло да заместят личната отговорност. Семейството може да възпитава, училището може да образова, университетът може да развива професионална и гражданска култура, работодателят може да създава безопасна среда, общината може да изгражда местна култура на сигурност, а държавата може да създава законова рамка. Но в крайна сметка човекът е този, който взема конкретното решение.

Следователно предложената концепция не трябва да води до размиване на личната отговорност. Напротив, нейната цел е да я направи по-ясна, като едновременно с това покаже, че обществото има отговорност за средата, в която се формира човешкото поведение. Ако човек извърши престъпление, той носи своята пряка отговорност. Но ако години наред неговото разрушително поведение е било видимо, сигнализирано и системно пренебрегвано от институции, които са имали конкретни задължения и възможности за реакция, тогава обществото има право да попита дали не е допуснало институционален пропуск.

Именно този въпрос може да се превърне в основа на ново разбиране за обществената сигурност. Сигурността не започва от полицейската акция, съдебното дело или наказанието. Тя започва от семейството, училището, университета, работното място и квартала. Тя започва от възпитанието на отношението към живота, труда, правилата и другия човек. Следователно най-евтината, най-хуманната и най-ефективната форма на сигурност е превенцията, а най-дълбоката форма на превенция е изграждането на ценностна система, при която човек сам осъзнава границите на допустимото.

Оттук може да бъде изведена и по-широката теза, че състоянието на нацията се проявява не само в икономическите показатели, доходите, производителността или институционалната ефективност, а и в начина, по който отделният човек се отнася към живота, закона и другия човек. Когато правилото се възприема като пречка, когато санкцията се възприема като цена за нарушението, когато агресията се превръща в средство за решаване на конфликти и когато човешкият живот се поставя под личния интерес, проблемът вече не е само криминален или административен. Той е ценностен и обществен.

Следователно борбата с непрестанната корупция, пътнотранспортните произшествия, трудовите злополуки и насилието не може да бъде спечелена само чрез увеличаване на наказанията. Необходима е система за ранно разпознаване на ценностните деформации, за възпитание, превенция, вътрешен контрол, институционална координация и своевременна реакция. Санкцията трябва да остане необходим елемент, но тя следва да бъде последната, а не първата и единствена реакция на държавата.

Тук се откроява и същинският смисъл на понятието „косвена отговорност“. Тя не означава, че един човек е виновен за действията на друг. Тя означава, че всяка институция следва да носи отговорност за качеството на собствената си превантивна функция, когато законът, професионалните стандарти или възложените ѝ правомощия я задължават да я изпълнява. Учителят отговаря за това, което е в неговата професионална компетентност; ръководителят – за организацията и безопасността на поверената му дейност; работодателят – за средата и условията на труд; местната власт – за онези обществени процеси, които са в рамките на нейните правомощия; държавните органи – за изпълнението на възложените им контролни и превантивни функции.

Така се стига до една по-цялостна формула: човекът носи пряка отговорност за собственото си поведение, а институцията носи отговорност за начина, по който изпълнява своите задължения за формиране, контрол и превенция на поведението в поверената ѝ сфера. Тази формула обаче трябва да бъде подчинена на още един принцип – отговорността следва компетентността. Никой не може да бъде отговорен за нещо, което не е било в неговите правомощия, възможности или задължения. Именно затова разграничаването на пряката и косвената отговорност трябва да бъде съпроводено от ясно разграничаване на компетенциите. Ако една институция не разполага с правомощие да предприеме дадено действие, не може впоследствие да ѝ бъде приписана отговорност за това, че не го е предприела. Но ако има правомощие, информация и възможност да действа и системно не го прави, тогава въпросът за нейната институционална отговорност е напълно основателен.

Именно поради това вътрешноведомственият и районният неформален контрол могат да се превърнат в съществен елемент от предложената система. Те трябва да бъдат не репресивни механизми, а механизми за ранно предупреждение. Тяхната цел следва да бъде да отговорят на въпроса: „Какво виждаме днес, което утре може да се превърне в трагедия?“ Ако този въпрос бъде поставян системно, държавата постепенно би могла да премине от култура на постфактум наказание към култура на предварителна отговорност. Тогава трагедията няма да бъде единственият момент, в който институциите започват да търсят причините. Причините ще се търсят още при първите сигнали.

В крайна сметка именно тук се срещат ценностната система на човека, пряката и косвената отговорност, вътрешноведомственият и районният контрол и идеята за Държавен съвет. Те могат да бъдат разглеждани като елементи на една обща концепция – концепция за държава, която не чака нарушението, за да реагира, а се стреми да разбере процеса, който води до него.

Това означава да се премине от въпроса „Кой е виновен?“ към по-сложния и по-полезен въпрос: „Какво е можело да бъде направено по-рано, от кого е можело да бъде направено и защо не е било направено?“ Първият въпрос е необходим за правосъдието. Вторият е необходим за управлението. А когато двата въпроса бъдат поставени едновременно, се създава възможност обществото не просто да наказва извършеното, а да предотвратява следващото.

В този смисъл ценностната система на човека може да бъде разглеждана като най-дълбокото поле на националната сигурност. Не защото държавата трябва да контролира мислите и убежденията на гражданите, а защото устойчивото общество се основава на хора, които приемат живота, закона, труда и достойнството на другия като ценности. Когато тези ценности са устойчиви, необходимостта от външен контрол намалява. Когато са разрушени, нито един контролен механизъм не може да бъде достатъчен.

Следователно истинската превенция започва не от наказанието, а от възпитанието; не от контрола, а от ценността; не от институционалната реакция, а от ранното разпознаване на риска. Именно това може да се превърне в основата на един нов модел на държавна отговорност – модел, при който пряката отговорност остава индивидуална и персонална, а косвената се реализира като институционална отчетност за неизпълнена превантивна функция.

И тогава поставеният по-горе въпрос – „Пряката и косвената отговорност – функция на президентството или Държавен съвет?“ – придобива своето пълно съдържание. Въпросът вече не е само кой орган да упражнява определена функция. Въпросът е дали държавата ще изгради система, която вижда човека преди нарушението, риска преди трагедията и институционалния пропуск преди неговите последици. Именно в тази посока следва да се търси смисълът на бъдещия модел – не като разширяване на репресивната власт, а като изграждане на интелигентна, превантивна и ценностно ориентирана система на обществена отговорност.

Разбира се, възниква необходимостта от изграждането на система за ранно предупреждение, която да позволява на държавата да разпознава обществените рискове преди те да са се превърнали в тежки и необратими последици. Подобна система не следва да бъде разбирана като механизъм за наблюдение върху личния живот, убежденията или свободата на гражданите. Нейното предназначение трябва да бъде наблюдение на обществените процеси, идентифициране на повтарящи се рискови тенденции и своевременно насочване на институционалното внимание към тях.

Основният принцип на тази система би могъл да бъде формулиран така: „сигналът преди нарушението, рискът преди трагедията, превенцията преди санкцията“. Тя следва да обединява информация от различни сфери – образование, трудова безопасност, пътна безопасност, здравеопазване, социална политика, местно самоуправление, демографски процеси и други области от значение за обществения интерес. Важното е тази информация да не се използва за индивидуално „етикетиране“ на гражданите, а за установяване на системни тенденции и натрупващи се рискове.

Практическото изграждане на подобна система би могло да се основава на няколко взаимосвързани равнища. Първото е ранното разпознаване на риска на местно и институционално ниво. Училището, университетът, работодателят, общината и съответните контролни органи са най-близо до конкретната среда, в която възникват проблемите. Именно там най-рано могат да бъдат забелязани промени в поведението, повтарящи се нарушения, агресивни прояви, системно неспазване на правилата за безопасност или други признаци на нарастващ риск. Тези структури не следва да изпълняват функции на разследващи органи, а да разполагат с ясни правила кога и как да подават сигнал за системен риск към компетентната институция.

Второто равнище е професионалната оценка на сигналите. Не всеки сигнал представлява реална опасност и не всяко отклонение в поведението свидетелства за трайно увреждане на ценностната система. Поради това е необходимо да съществува механизъм, който да различава единичния случай от устойчивата тенденция. Именно тук се проявява значението на статистическия анализ, експертната оценка и съпоставянето на информация от различни източници. Целта не е да се предвижда поведението на конкретния човек, а да се установи дали определена среда, институция или обществен процес генерира повтарящ се риск.

Третото равнище е институционалната координация. Когато един проблем се наблюдава едновременно в различни сфери, неговото решение не може да бъде оставено на една институция. Например увеличаването на определен тип нарушения по пътищата може да има отношение едновременно към контрола, образованието, инфраструктурата, санкционната политика и местната организация. Ако всяка институция вижда само своята част от проблема, цялостната картина остава скрита. Затова е необходимо наличие на орган, който може да свързва отделните сигнали и да вижда системата като цяло.

Именно в тази точка може да бъде поставена функцията на предлагания Държавен съвет. Той не би следвало да се превръща в допълнителен репресивен орган, нито да дублира функциите на парламента, правителството, прокуратурата или съда. Неговото предназначение би могло да бъде да изпълнява ролята на стратегически център за анализ, превенция и институционална координация. Държавният съвет би могъл да получава обобщена информация от компетентните органи, да анализира дългосрочни тенденции, да идентифицира системни рискове и да формулира предложения за превантивни действия.

Особено значение би имала възможността Държавният съвет да разглежда не само отделните прояви, но и връзките между тях. Детската агресия, юношеската престъпност, непрестанната корупция, пътнотранспортните произшествия, насилието, нарушенията на трудовата безопасност, отпадането на деца от образователната система, наркотичната зависимост, социалната изолация и други явления често се разглеждат като отделни проблеми. В действителност между тях могат да съществуват сложни взаимовръзки. Именно задачата да бъдат откривани тези взаимовръзки би могла да бъде една от специфичните функции на Държавния съвет.

Към тази функция естествено се присъединява и демографската политика. Демографският проблем не може да бъде сведен единствено до броя на населението. Той включва раждаемостта, смъртността, миграцията, възрастовата структура, здравния статус, образованието, заетостта, регионалните различия, обезлюдяването на територии и перспективите за възпроизводство на човешкия капитал. Следователно демографията следва да бъде разглеждана като дългосрочен въпрос на националната сигурност и устойчивостта на държавата.

Именно тук Държавният съвет би могъл да има особено важна функция – да свързва демографската политика с ценностната, образователната, икономическата и социалната политика. Не е достатъчно държавата да отчита колко хора се раждат или колко напускат страната. Необходимо е да се анализира защо младите хора не създават семейства, защо определени региони се обезлюдяват, защо квалифицирани хора напускат страната и какви условия биха могли да насърчат оставането, завръщането и създаването на семейства.

Така демографският въпрос се превръща от статистически проблем в проблем на обществената перспектива. Ако ценностната система на едно общество не създава достатъчно силна мотивация за образование, труд, семейство, отговорност и принадлежност към общността, демографската криза неизбежно се задълбочава. Следователно между ценностната система и демографското развитие съществува пряка връзка, която държавната политика не би трябвало да пренебрегва.В този смисъл Държавният съвет би могъл да изпълнява едновременно две стратегически функции – функция на превенция и функция на демографско прогнозиране. От една страна, той би анализирал обществените процеси, които застрашават сигурността, ценностите и устойчивостта на обществото. От друга – би оценявал дългосрочните демографски тенденции и тяхното отражение върху икономиката, пазара на труда, образованието, здравеопазването, регионалното развитие и националната сигурност.

Това предполага създаването на Национална система за ранно предупреждение и стратегическо наблюдение, в която данните се събират и анализират по предварително определени показатели. При достигане на определени прагове на риск Държавният съвет би могъл да изготвя предупреждение, анализ или препоръка до компетентните държавни органи. Той не би вземал вместо тях конкретните управленски решения, а би изпълнявал ролята на институционален „сензор“ на държавата – орган, който вижда тенденцията, преди тя да се превърне в криза.

По този начин би се изградил нов тип държавна отговорност – отговорност за своевременното разпознаване на риска. Ако държавата разполага с информация за негативна тенденция, но не я анализира, не я обсъжда и не предприема необходимите действия в рамките на своите правомощия, тогава вече може да се постави въпросът за институционална отговорност. Именно тук косвената отговорност придобива своето реално съдържание.

В крайна сметка предлаганият модел може да бъде обобщен чрез една проста последователност: наблюдение – сигнал – анализ – предупреждение – превантивно действие – оценка на резултата. Към нея следва да бъде добавен и втори, демографски цикъл: данни – прогноза – политика – изпълнение – оценка – корекция. Свързването на тези два цикъла би позволило на държавата да реагира не само на непосредствените опасности, но и на процесите, които определят нейното бъдеще.

Следователно Държавният съвет, ако бъде институционално конструиран в този дух, би могъл да бъде не още един орган на властта, а своеобразен стратегически механизъм за превенция и национално прогнозиране. Неговата най-съществена функция би била да помогне на държавата да вижда не само това, което вече се е случило, но и това, което се подготвя да се случи. Именно в това се състои разликата между държава, която постоянно реагира на последиците, и държава, която управлява рисковете преди те да се превърнат в национални проблеми.

Обобщено казано, проблемът за пряката и косвената отговорност вече не може да бъде разглеждан единствено в рамките на досегашните институционални отношения. Той е част от по-широкия въпрос за способността на държавата да разпознава риска, да предвижда последствията и да реагира преди настъпването на кризата. Настъпилата нова турбулентна международна среда, свързана с нарастващото противопоставяне между държавите и с реалната опасност от прерастване на конфликтите в глобална война, показва, че част от досегашните ни постановки вече изостават от динамиката на времето.

Именно затова въпросът „пряка или косвена отговорност – функция на президента или на отделен държавен орган – Държавен съвет“ придобива ново значение. Президентът има своята конституционно определена роля, но съвременните рискове изискват и постоянен стратегически механизъм за ранно предупреждение, анализ, прогнозиране и координация, който да не зависи от конкретния политически момент.

Следователно идеята за Държавен съвет не следва да се разбира като създаване на още една властова структура, а като търсене на институционален механизъм за отговорност пред бъдещето. Неговата задача би била да свързва сигналите от обществото, икономиката, демографията, сигурността, образованието и международната среда и своевременно да ги превръща в предупреждение и предложение за действие.

Така основната теза на настоящия доклад може да бъде формулирана кратко: държавата не трябва само да установява кой носи отговорност след настъпването на събитието, а да изгражда механизъм, който разпознава риска преди събитието и носи институционална отговорност за навременната превенция. Именно в това се състои необходимостта от актуализиране на досегашните разработки и от тяхното пренасяне в новата, значително по-несигурна реалност.

Съвременната турбулентна среда поставя държавата пред рискове, които до неотдавна можеха да бъдат разглеждани като изключителни или малко вероятни. Експлозии и пожари в предприятия от отбранителната промишленост, инциденти с плавателни съдове и други събития в непосредствена близост до националната територия и икономическата зона на Черно море показват, че границата между мирно време, хибридна заплаха, кризисна ситуация и военна обстановка става все по-трудна за очертаване. Независимо от конкретните причини за всеки отделен инцидент и от това дали те ще бъдат доказани като резултат от външна намеса, самото натрупване на рискови събития налага преосмисляне на готовността на държавата.

В този контекст определението за предвоенна ситуация следва да се използва внимателно, като оценка на равнището на риска, а не като юридически факт. Именно тази разлика е съществена, защото държавата не може да чака формалното настъпване на война или извънредно положение, за да започне да подготвя институциите си. Необходима е предварително разработена система за действие, която да определя кой орган какви функции изпълнява, как се обменя информацията, кой взема решенията и как се осигурява непрекъснатостта на основните обществени дейности при рязко влошаване на обстановката.

Това поставя пред институциите и организациите въпроса не само какво правят в мирно време, а как ще изпълняват своите функции при криза, военна заплаха или военна обстановка. Министерства, общини, предприятия от критичната инфраструктура, транспортни и енергийни оператори, здравни и образователни институции, финансови организации и структурите от отбранителния сектор трябва предварително да имат разработени сценарии за функциониране при нарушаване на нормалния обществен ред.

Тук отново се проявява значението на разграничението между пряка и косвена отговорност. Пряката отговорност е свързана с конкретното решение и конкретното действие на съответния орган или длъжностно лице. Косвената институционална отговорност обаче възниква на друго равнище – когато съществува задължение и възможност за предварителна подготовка, оценка на риска, координация и превенция, но тези функции не са изпълнени. Следователно не е достатъчно след настъпването на кризата да се търси кой е допуснал конкретната грешка. Необходимо е да се установи кой е бил длъжен предварително да предвиди риска и да организира системата така, че тя да може да функционира при неблагоприятен сценарий.

Оттук произтича необходимостта от създаването на национален сценарий за институционално функциониране при военна или предвоенна обстановка, който да не бъде само документ за действия на силовите структури, а цялостна система за непрекъснатост на държавата и обществото. В него следва да бъдат определени критичните функции на държавата, минималните условия за тяхното поддържане, механизмите за междуинституционална координация, информационните потоци, резервните ресурси, защитата на критичната инфраструктура, функционирането на здравеопазването, транспорта, енергетиката, комуникациите, снабдяването и финансовата система.

Особено важно е този сценарий да бъде степенуван, а не да започва едва от момента на обявяване на война. Необходима е последователност от равнища – нормална обстановка, повишена готовност, кризисна ситуация, непосредствена военна заплаха и военна обстановка, като за всяко равнище предварително са определени конкретни действия и отговорности. Така системата ще премине от реактивен към превантивен модел на държавно управление.

В този процес особено значение придобива предложената в настоящия доклад идея за Държавен съвет като стратегически механизъм за ранно предупреждение, прогнозиране и координация. Неговата функция не би била да замества президента, правителството, парламента, армията, службите за сигурност или съдебните органи, а да осигурява стратегическа оценка на натрупващите се рискове и да следи дали държавната система е подготвена да функционира при различни сценарии. Това би позволило да се съчетаят информацията, прогнозата и институционалната подготовка преди кризата да е достигнала необратима фаза.

Следователно настоящата международна обстановка поставя пред нас не само въпроса „какво ще направи държавата, ако възникне война?“, а много по-важния въпрос: „какво трябва да бъде направено предварително, за да може държавата да продължи да функционира, ако войната или друга мащабна криза възникне?“ Именно отговорът на този въпрос превръща ранното предупреждение, сценарийното планиране и институционалната готовност в елемент на националната сигурност.

В този смисъл отговорността преди кризата се превръща в не по-малко важна отговорност от тази след кризата. Държавата трябва да има способност не само да реагира на настъпилото събитие, но и да разпознава неговите предвестници, да разработва възможните сценарии и своевременно да привежда институциите и организациите в необходимата степен на готовност. Това е същността на принципа: сигналът преди кризата, готовността преди конфликта и превенцията преди последиците.

В заключение ще отбележим, че ценностната система на нацията трябва да бъде разглеждана като стратегическа основа на държавността, националната сигурност и общественото развитие. Днес наблюдаваме тревожни симптоми, които засягат всички равнища на обществения живот. Ценностите на човека се формират и поддържат в детската градина, училището, университета, работното място, съдебната система, законодателната и изпълнителната власт и в армията. Когато се нарушават уважението към закона, чувството за отговорност, взаимното доверие и зачитането на човешкия живот, проблемът вече не е само индивидуален, а придобива измеренията на обществена и институционална криза.

Ето защо възниква необходимостта от специализиран държавен механизъм, който да се занимава целенасочено с изследването, укрепването и опазването на ценностната система на нацията. Подобен орган не трябва да контролира личните убеждения на гражданите, а да анализира обществените тенденции, да разпознава рисковете, да координира превантивни политики и да оценява доколко институциите изпълняват своите задължения за изграждане на отговорно поведение и гражданска култура. Неговата дейност следва да допълва, а не да подменя конституционните правомощия на президента, парламента, правителството и независимата съдебна власт.

Основният въпрос е дали държавата ще продължи да търси отговорност предимно след настъпването на трагедията, или ще изгради механизъм за нейното предотвратяване. Именно тук се срещат пряката и косвената отговорност: човекът отговаря за собствените си действия, а институциите – за изпълнението на възложените им функции, включително за своевременното разпознаване и предотвратяване на рисковете в рамките на техните правомощия. Защото силата на една нация не се измерва само с икономиката, армията и законите ѝ, а и с ценностите, които възпитава, отстоява и предава на следващите поколения.

                                                                   Председател на БКОНК:

София, 10.10.2026г.                                                       Проф. д-р М. Рибов

___________________________________

[1]Докладите на БКОНК са качени в сайта на БКОНК (доклади от 11.08.2010 г. до 10.10.2026 г.) и се изпращат на Президентството на Република България, Министерския съвет, Министерствата, Комисията по образованието и науката към Народното събрание, Националната агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.

[2] Вж.: Харта на основните права на Европейския съюз – чл. 41, 7 юни 2016 г. – утвърждава правото на добра администрация. Институциите трябва да действат безпристрастно, справедливо и в разумен срок. Предвижда и възможност за обезщетяване на вреди, причинени от институции или служители при изпълнение на техните задължения; Регламент (ЕС) 2016/679 (GDPR), 27 април 2016 г. – въвежда принципа на отчетност на администратора. Органът не само трябва да спазва правилата, но и да може да докаже, че ги спазва. Това включва организационна, превантивна и контролна отговорност; Директива (ЕС) 2019/1937, 23 октомври 2019 г. – урежда защитата на лицата, които подават сигнали за нарушения; създава механизми за подаване, приемане и разглеждане на сигнали и е особено близка до идеята за система за ранно предупреждение; Директива 2014/24/ЕС, 26 февруари 2014 г. – урежда обществените поръчки и определя задълженията и отговорностите на публичните възложители, включително изискванията за прозрачност, равнопоставеност и контрол; Директива 2006/123/ЕО, 12 декември 2006 г. – урежда услугите на вътрешния пазар, като поставя изисквания към административните процедури и действията на публичните органи и ограничава неоправданите административни пречки.

[3] Вж.:www.bkonk.bg:Ефектът на вътрешноведомствения и регионален контрол, 2026г.; Организационния дефицит ли е слабото звено на националната ценностна система?, 2026г.; Дисциплината ли е спасителния пояс на съвременната демократична държава?, 2025; Болката на обществото, наречена безотговорно поведение, 2025.