Доклад на БКОНК от 20.09.2026 г.

БЪЛГАРСКА КАМАРА ЗА ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА

София 1000, ул. “Солунска” № 21, ет. 3

 Пощенска кутия № 26, Пощенски клон 1164

 Тел.: +359 2 865 31 89, Мобл. Тел +359 886 567 855

 www.bkonk.bg, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Д О К Л А Д

от председателя на БКОНК[1]

Проф. д-р Манол Рибов

на тема „Кооперирането ли е хоризонта на дребния и среден бизнес?“

          В условията на нарастваща конкуренция, технологични промени и необходимост от все по-голяма ефективност дребният и средният бизнес се изправят пред въпроса докъде могат да стигнат, ако всеки стопански субект продължава да действа изцяло самостоятелно. Именно тук се открива въпросът за кооперирането като възможен хоризонт на развитие – не като отказ от самостоятелност и собственост, а като възможност отделните предприятия доброволно да обединяват ресурси, знания, технологии и пазарни възможности там, където съвместното действие създава по-голяма стойност от индивидуалното. В този смисъл кооперирането може да се разглежда не просто като организационна форма, а като икономическа философия на съвместното създаване на възможности, при която принципът „Своето – самостоятелно, общото – заедно“ придобива особено значение за бъдещето на малкия и средния бизнес.[2]

Традиционно едно от основните предимства на малката и средната фирма се свързва с нейната гъвкавост, предприемчивост, близост до клиента и способност за бърза реакция. Тези характеристики безспорно създават конкурентни предимства. В същото време съвременната икономика поставя пред предприятията задачи, които невинаги могат да бъдат решени в рамките на ограничените ресурси на една отделна фирма. Научноизследователската и развойната дейност, внедряването на нови технологии, обучението на кадри, достъпът до специализирано оборудване, логистиката и излизането на международни пазари често предполагат икономика на мащаба, която малкото предприятие трудно може да постигне самостоятелно.

В този контекст се появява кооперирането – не като отказ от самостоятелността на предприемача и не като връщане към административно организирани форми на колективизация, а като възможност независими икономически субекти доброволно да обединяват част от своите ресурси и интереси там, където съвместното действие създава по-голяма стойност от индивидуалното действие. В този смисъл принципът „Своето – самостоятелно; общото – заедно“ може да бъде разглеждан като една от възможните философии на съвременното икономическо взаимодействие.

Въпросът дали кооперирането е хоризонтът на дребния и средния бизнес не предполага автоматичен отговор. Той поставя по-дълбок проблем: може ли малкият мащаб да бъде превърнат от ограничение в предимство чрез доброволно свързване на отделните предприятия? Отговорът на този въпрос изисква да се разгледат не само отношенията между отделните предприятия, но и по-широката териториална и институционална среда, в която те функционират.

Кооперирането може да бъде разглеждано като начин за преодоляване на част от ограниченията, произтичащи от малкия мащаб. Една малка фирма може да бъде изключително успешна в своята конкретна дейност, но едновременно с това да няма възможност да инвестира в скъпо оборудване, собствена лаборатория, научноизследователска дейност или сложна логистична инфраструктура. В този случай проблемът невинаги е свързан с липса на предприемачески способности. Често той произтича от икономиката на мащаба.

Ако едно предприятие трябва самостоятелно да закупи високотехнологично оборудване, което ще използва сравнително рядко, инвестицията може да бъде икономически неоправдана. Ако обаче няколко предприятия имат сходна потребност и създадат механизъм за съвместно използване на това оборудване, икономическата ситуация се променя. Разходът се разпределя между участниците, а достъпът до технологията се разширява. По този начин фирмата може да остане малка като организация, но да бъде голяма по отношение на достъпа си до ресурси и възможности.

Подобен модел може да бъде приложен в различни икономически сектори. В промишлеността предприятията могат да споделят специализирана техника, измервателно оборудване, прототипиране и сертифициране. В строителството могат да се използват съвместно скъпи машини и транспортни средства. В търговията могат да се обединяват покупки, складови операции и логистика. В сферата на услугите могат да се споделят административни, информационни, маркетингови и технологични ресурси.

В земеделието възможностите за коопериране са особено видими. Производителите могат да обединяват закупуването на семена, торове, препарати и горива, както и използването на техника, складове, сушилни, хладилни съоръжения и лаборатории. По този начин кооперацията не замества предприемача, а се превръща в инструмент на предприемача.

Същата логика може да бъде пренесена и към туризма. Хотели, ресторанти, транспортни фирми, туристически оператори и местни производители могат да създават общи предложения, маркетингови механизми и системи за популяризиране на дадена територия. Отделният бизнес запазва своята самостоятелност, но неговият продукт става част от по-голяма икономическа система. Следователно кооперирането не трябва да се разбира единствено като средство за намаляване на разходите. То може да бъде механизъм за разширяване на икономическите възможности.

Съвременната икономика все повече превръща знанието в стратегически ресурс. Именно тук ограниченията на малката фирма стават особено видими. Голямата корпорация може да разполага в рамките на една структура с инженери, финансисти, юристи, специалисти по маркетинг, информационни технологии, управление и научноизследователска дейност. Малката фирма трудно може да поддържа подобна вътрешна концентрация на експертиза. Това обаче не означава, че тя трябва да остане без достъп до такъв ресурс.

Чрез мрежа от партньорства малките и средните предприятия могат да обединяват не само капитали, но и компетентности. Едно предприятие може да разполага с производствен капацитет, друго – с инженерни знания, трето – с достъп до определен пазар, а четвърто – с маркетингова или дигитална експертиза. Кооперирането позволява тези способности да бъдат свързани и да се превърнат в основа за съвместно създаване на стойност.

Особено значение има съвместната научноизследователска и развойна дейност. За отделното малко предприятие често е трудно да поддържа собствена лаборатория или изследователски екип. Но ако множество предприятия имат сходни технологични проблеми, те могат да създадат общ научноизследователски капацитет. В този случай кооперирането преминава от икономика на разходите към икономика на възможностите.

Общата лаборатория не просто намалява разходите за изследвания. Тя създава възможност за разработки, които отделната фирма не би могла да реализира. Общият обучителен център не просто спестява средства. Той позволява на предприятията да развиват своя човешки капитал. Споделената технологична инфраструктура не просто намалява инвестиционния праг. Тя може да промени качеството на производството и да създаде предпоставки за технологично обновяване.

Това е особено важно в условията на автоматизация, дигитализация, роботизация и бързо навлизане на нови технологии. Малкият бизнес не е задължително да се превръща в голям, за да получи достъп до възможностите на големия мащаб. Той може да постигне това чрез интелигентно организирано взаимодействие.

Съвременното коопериране поставя под въпрос и традиционното разбиране, че конкуренцията и сътрудничеството са взаимно изключващи се. Две предприятия могат да бъдат конкуренти на пазара, но едновременно с това да бъдат партньори при закупуването на оборудване, обучението на персонала, научноизследователската дейност, логистиката или използването на определена инфраструктура.

Това означава, че конкуренцията може да съществува паралелно с кооперацията на различни равнища. Две предприятия могат да се конкурират за клиенти, но да използват обща лаборатория. Могат да предлагат различни продукти, но да закупуват съвместно определени материали. Могат да се състезават по отношение на качеството и иновациите, но да участват в обща програма за професионално обучение.

Този модел позволява на предприятията да определят по-прецизно какво запазват за себе си и какво е по-ефективно да правят заедно. Той не заличава индивидуалната инициатива, а поставя общото действие там, където то създава реална икономическа полза.

Когато се говори за кооперация в България, не може да бъде пренебрегната историческата памет, свързана с периода на социализма и ТКЗС. За част от обществото думата „кооперация“ продължава да бъде свързана с административното обединяване на земеделското производство и с ограничаването на реалната самостоятелност на производителите. Тази историческа чувствителност трябва да бъде отчетена, но не бива автоматично да води до отхвърляне на съвременната идея за коопериране.

Между доброволното икономическо коопериране и административното колективизиране съществува принципна разлика. Съвременната кооперативна форма следва да се основава на доброволност, ясно определени права и задължения, прозрачност, отчетност, равнопоставеност и икономическа полза за участниците. Предприемачът трябва да запазва собствеността, управленската си самостоятелност и отговорността за своя бизнес.

Следователно въпросът не е дали кооперацията като форма е добра или лоша сама по себе си. По-същественият въпрос е как е устроена, каква е нейната цел и какви правила определят функционирането ѝ. Съвременното коопериране може да бъде мислено не като връщане към миналото, а като търсене на модел, който съчетава индивидуалната предприемаческа свобода с икономическата сила на общото действие.

Между напълно самостоятелната малка фирма и голямата корпоративна структура съществува възможност за мрежово икономическо взаимодействие. От едната страна стои предприятие, което самостоятелно поема всички разходи, рискове и ограничения. От другата страна е голямата корпорация, която концентрира значителни ресурси в една организационна структура. Между тях може да се развие модел, при който множество самостоятелни предприятия обединяват само онези дейности, за които съвместното действие е по-ефективно.

Това е същността на съвременното коопериране. То не изисква предприемачът да се откаже от своята самостоятелност. По-скоро му дава възможност да не бъде сам там, където самотата създава икономическа слабост.

Тази логика става особено важна при ускоряващата се технологична промяна. Изкуственият интелект, автоматизацията, роботизацията, цифровите платформи и новите производствени технологии изискват инвестиции и знания, които не всяка малка фирма може да осигури самостоятелно. Възможно е бъдещето да включва кооперативни или други споделени структури, които притежават и управляват лаборатории, технологични центрове, центрове за обучение, специализирано оборудване и дигитална инфраструктура, докато предприятията-участници продължават да бъдат самостоятелни пазарни субекти. В такъв случай кооперирането се превръща в инфраструктура на съвместната конкурентоспособност.

Кооперирането обаче не е лишено от рискове. Когато съществува общ ресурс, възниква необходимост от ясни правила. Когато има общ капитал, са необходими доверие и контрол. Когато има различни интереси, трябва да съществуват механизми за справедливо вземане на решения. Една кооперативна структура може да се провали, ако управлението е непрозрачно, ако част от участниците използват общия ресурс в свой интерес или ако структурата се превърне в бюрократична система.

Затова доверието и управленската култура са толкова важни, колкото и икономическата логика. Истинското коопериране не означава заличаване на различията. То предполага способност различни интереси да бъдат поставени в рамка на взаимна полза. Тук се появява своеобразен парадокс: колкото по-силно е кооперирането, толкова по-ясни трябва да бъдат правилата за самостоятелността на участниците.

Устойчивото коопериране изисква участниците да знаят какво обединяват, какво запазват за себе си, как се разпределят ползите и разходите и как се разрешават конфликтите. Следователно институционалният дизайн и управленските механизми са не по-малко важни от самата икономическа необходимост от сътрудничество.

Ако кооперирането се разглежда като един от възможните хоризонти на развитие на малкия и средния бизнес, следващият въпрос е как да бъде създадена среда, в която то да се превърне в реален икономически процес. Една възможност е развитието на териториални клъстери, които свързват предприятия, кооперативни структури, общини, висши училища и други организации около конкретни икономически потребности.

Всеки от тези участници притежава различен ресурс. Бизнесът има предприемачески опит, производствени възможности и познава реалните потребности на пазара. Кооперативният сектор има опит в организирането на общи икономически дейности и обединяването на интереси. Общината разполага с териториални, инфраструктурни и административни възможности и познава местната среда. Висшето училище притежава знания, научен потенциал, преподавателски капацитет и достъп до млади хора.

Ако тези ресурси бъдат свързани, клъстерът може да се превърне в териториална екосистема на кооперирането. Важно е обаче да се подчертае, че клъстерът не е просто списък от предприятия, намиращи се на една територия. Географската близост сама по себе си не създава взаимодействие. Същинският клъстер представлява мрежа от отношения, общи интереси, споделени ресурси и обмен на знания.

В подобна система бизнесът трябва да бъде носителят на реалната икономическа потребност. Именно предприятията най-добре знаят къде се намират техните ограничения – какви технологии им липсват, какви специалисти трудно намират, какви инвестиции са необходими и до кои пазари не могат да достигнат. Поради това клъстерът не би трябвало да бъде създаден административно, а след това да се търси съдържание за него. Реалните потребности на бизнеса трябва да определят съдържанието на кооперирането.

Кооперативната структура може да подпомага организацията на общите дейности, да създава доверие и да предлага механизми за управление на споделени ресурси. Тя обаче не следва да се превръща в административен център, който управлява отделните предприятия. Нейната роля може да бъде хоризонтална и посредническа – да улеснява взаимодействието и да организира общи икономически дейности.

Общината също не трябва да управлява частния бизнес. Нейната роля е да създава условия за взаимодействие. Тя познава инфраструктурата, територията, демографската ситуация, транспортните връзки и местните обществени потребности. Това позволява да бъде посредник между различни интереси.

Висшето училище от своя страна може да се превърне в активен участник в местната икономика. То не е само място за обучение, а потенциален център за знание, приложни изследвания, технологично развитие и квалификация. Така университетът може да свърже научното знание с реалните проблеми на предприятията.

Един от най-ясните примери за ползата от клъстерния подход е създаването на споделена инфраструктура. Ако група земеделски производители имат нужда от лаборатория за анализ на почви, вода и продукция, отделният производител може да използва външна лаборатория и да заплаща всяко изследване. Ако обаче потребността е обща, тя може да бъде превърната в общ инвестиционен проект.

Висшето училище може да предостави научна експертиза. Общината може да подпомогне инфраструктурната организация. Кооперативната структура може да организира участието на предприятията. Самият бизнес може да бъде основният потребител на услугата. Така лабораторията се превръща от отделен обект в обща инфраструктура на местната икономика.

Същият модел може да бъде приложен към център за научноизследователска и развойна дейност, технологична база, обучителен център, логистична система или споделена дигитална платформа. Това е особено важно за малките предприятия, които не могат да поддържат всички тези ресурси самостоятелно.

Висшето училище може да има особено значение и за развитието на човешкия капитал. Една от основните трудности пред малкия и средния бизнес е достъпът до квалифицирани кадри. Предприятията често имат нужда от специалисти в области като автоматизация, дигитални технологии, управление на данни, енергийна ефективност и нови производствени процеси, но не могат самостоятелно да поддържат постоянни обучителни структури.

Ако потребностите на множество предприятия бъдат обединени, може да се създаде критична маса за специализирано обучение. Така университетът може да стане част от своеобразен пазар на знания, в който бизнесът формулира потребностите, академичната среда предоставя знания и експертиза, а кооперативните структури и местната власт подпомагат взаимодействието.

Студентите също могат да бъдат включени чрез стажове, приложни изследвания, проектна работа и предприемачески инициативи. Получава се своеобразен кръг: образование → знание → приложно изследване → бизнес → практика → ново знание → ново образование. По този начин университетът престава да бъде външен спрямо местната икономика и се превръща в част от нейната система за развитие.

Когато бизнесът, кооперативният сектор, общината и висшето училище взаимодействат, вече не говорим само за коопериране между предприятия. Говорим за коопериране на потенциала на територията. Тук може да се очертае своеобразен четириъгълник: бизнесът създава икономическа стойност; кооперативният сектор организира общото действие; общината създава териториалните условия; висшето училище създава и разпространява знание.

Към тази система могат да се присъединят финансови институции, професионални организации, научни центрове, училища и други обществени структури. Това е особено важно за по-малките общини и региони. Там отделните ресурси често са ограничени, но чрез свързването им може да се създаде критична маса за развитие.

Една малка община може да няма възможност сама да изгради научен център. Един университет може да няма достатъчно предприятия, с които да реализира дадена разработка. Едно предприятие може да няма средства за лаборатория. Но когато тези ресурси се свържат, проектът може да стане реалистичен. Следователно клъстерът не създава ресурси от нищото. Той свързва разпръснатите ресурси така, че те да започнат да работят заедно.

Ако кооперирането и клъстерният подход се разглеждат като възможна част от бъдещето на малкия и средния бизнес, естествено възниква въпросът дали България трябва да създаде изцяло собствен модел или може да използва опита на други страни. Най-разумният подход е чуждият опит да бъде изучаван, но не механично копиран.

Кооперирането е свързано с конкретната икономическа структура, правната система, историческата памет, културата на доверие и отношенията между бизнеса, държавата и местната власт. Затова модел, който работи успешно в една страна, не може автоматично да бъде пренесен в друга. Чуждият опит следва да се разглежда като лаборатория от решения, а не като готова рецепта.

Франция представлява интерес с развитието на социалната и солидарната икономика, в която са включени различни организационни форми – кооперации, взаимоспомагателни дружества, фондации, асоциации и други структури със социална или колективна насоченост. Значението на този опит се състои не само в конкретната правна рамка, а и в начина, по който кооперативното действие е включено в по-широка икономическа и публична политика.

Кооперацията не е разглеждана като противоположност на пазара, а като форма на предприемане, която може да функционира в пазарна среда. Това е важен аспект за малкия и средния бизнес, тъй като показва, че предприятията могат да запазят своята самостоятелност и едновременно да обединяват ресурси за определени цели.

Френският опит показва още значението на институционалното признание и публичната среда. Кооперирането трудно може да се развива само чрез призив към предприятията да си сътрудничат. Необходима е среда, която прави взаимодействието предвидимо и икономически рационално. Тук отново се проявява ролята на местната власт, която може да бъде посредник между бизнеса, образованието и кооперативния сектор, без да се превръща в собственик или управител на частните предприятия.

Друг важен пример е испанският, особено опитът на баската кооперативна група MONDRAGON. Този модел е интересен, защото показва как кооперативният принцип може да бъде свързан с индустрия, търговия, финанси, образование и научноизследователска дейност. MONDRAGON представлява система от кооперации и свързани структури, в която кооперативното начало се съчетава с мащабна икономическа дейност, технологично развитие и международни пазари.

Най-същественото в този пример не е самият размер на групата, а възможността отделни икономически структури да бъдат свързани в по-широка система, без непременно да се заличава тяхната организационна идентичност. Особено значение има връзката между производството и знанието. Научноизследователските и развойните структури са част от по-широката икономическа система, което показва, че кооперативното движение може да бъде свързано с технологично развитие и иновации.

Това е важен урок и за България: кооперацията на XXI век не трябва да бъде ограничавана до традиционните представи за земеделско производство и общо закупуване. Тя може да бъде част от дигитална, технологична и иновационна икономика.

Разликата между традиционното и съвременното разбиране за коопериране може да бъде изразена чрез два въпроса. Традиционният въпрос е: „Какво можем да купим заедно?“ Съвременният въпрос е: „Какво можем да създадем заедно, което никой от нас не би могъл да създаде сам?“

Тази разлика е съществена. Общата покупка на материали или техника може да намали разходите. Но общата лаборатория създава нова способност. Общият обучителен център създава човешки капитал. Общият развоен център създава иновационен потенциал. Общата логистична система може да отвори нови пазари.

Следователно развитието на кооперирането може да премине през следната логика: обща покупка → обща инфраструктура → споделено знание → обща иновация → общ достъп до пазари. Това превръща кооперирането от инструмент за икономия в инструмент за развитие.

Българският модел не трябва да бъде механично копие нито на Франция, нито на Испания. Необходимо е да бъде съобразен с българската икономическа, институционална и историческа среда. Особено важно е да бъде отчетена историческата чувствителност към понятието „кооперация“. Новите форми трябва ясно да гарантират доброволност, самостоятелност, собственост, прозрачност и демократично участие.

Една съвременна кооперативна структура би могла да бъде основана върху самостоятелна собственост + доброволно участие + общ ресурс + демократично управление + професионален мениджмънт + технологично развитие + достъп до пазари. Това е принципно различна логика от административното колективизиране.

Възможният български модел трябва да започва не от организационната форма, а от реалната икономическа потребност. Първо трябва да се установи какво е трудно или скъпо за отделния предприемач. След това трябва да се провери дали други предприятия имат същата потребност. Едва тогава следва да се търси подходящата форма на взаимодействие – кооперация, клъстер, консорциум или друга допустима организация. Така формата служи на икономическата цел, а не обратното.

От разгледаните идеи може да бъде изведен модел, в който различни участници изпълняват различни функции. Малкият и средният бизнес формулира икономическите потребности. Кооперативните структури организират част от общото действие. Висшите училища осигуряват знания, обучение и научноизследователски потенциал. Общината създава териториалната и институционалната среда. Финансовите институции осигуряват подходящи финансови механизми. Пазарът проверява икономическата жизнеспособност на създадените решения.

Така се оформя не просто кооперация и не просто клъстер, а териториална система за създаване на икономическа стойност. В подобна система публичната подкрепа не трябва да се свежда единствено до предоставяне на субсидии. По-важно е да се създават условия за дългосрочно взаимодействие – общи инвестиции, споделена инфраструктура, приложни изследвания, професионално обучение, цифровизация и достъп до пазари. Целта не е просто „финансиране на кооперации“, а изграждане на способност за съвместно действие.

Въз основа на разгледаното може да се направи разграничение между обикновено и интелигентно коопериране. Обикновеното коопериране може да решава конкретен проблем – например общо закупуване на материали или техника. Интелигентното коопериране обаче търси по-дългосрочен ефект. То свързва ресурси, знания, технологии, човешки капитал и пазари.

В този модел клъстерът се превръща в териториална среда, университетът – в източник на знание, общината – в създател на условия, а кооперативният сектор – в механизъм за организиране на общото действие. Така се изгражда система, в която всеки участник запазва своята идентичност, но използва общата среда за създаване на нови възможности.

Тази система може да бъде представена чрез последователността: самостоятелно предприятие → обща потребност → доброволно коопериране → клъстерна среда → споделен ресурс → знание и технологии → обща инфраструктура → по-висока конкурентоспособност → развитие на територията.

В обратна посока процесът също може да бъде самоподсилващ се: развита територия → знание и квалифицирани хора → нови предприятия → ново коопериране → нови инвестиции → нови технологии → нова стойност → още по-развита територия.

Въпросът „Кооперирането ли е хоризонтът на дребния и средния бизнес?“ не може да бъде решен чрез еднозначно „да“ или „не“. По-скоро кооперирането трябва да бъде разглеждано като един от възможните стратегически хоризонти, чрез които малките и средните предприятия могат да преодоляват ограниченията на индивидуалния мащаб, без да губят своята самостоятелност.

Съвременната икономика все по-често изисква достъп до ресурси, технологии, знания и пазари, които са трудни за осигуряване от една малка фирма. Това не означава, че малкият бизнес трябва непременно да се превръща в голям. Означава, че той трябва да намери начини да бъде голям по отношение на своите възможности, когато това е необходимо.

В този контекст клъстерът може да бъде естественото продължение на кооперирането. Той свързва предприятията с територията и създава среда, в която бизнесът, кооперативният сектор, общината и висшите училища могат да взаимодействат. Така се оформя своеобразен модел, при който бизнесът създава икономическа стойност, кооперативният сектор организира общото действие, университетът създава и разпространява знание, общината създава териториалните условия.

Международният опит показва, че подобни форми могат да бъдат развити по различни начини. Франция демонстрира значението на институционалната рамка и включването на социалната и солидарната икономика в публичните политики. Испанският опит, включително този на MONDRAGON, показва възможността кооперативният принцип да бъде свързан с индустрия, технологии, образование, финанси и международни пазари.

Тези примери обаче не трябва да се превръщат в готови рецепти. България трябва да изгради собствен модел, съобразен със своите икономически потребности, институционална среда и исторически опит. Особено важно е този модел ясно да разграничава съвременното доброволно коопериране от историческите форми на административно колективизиране. Основата трябва да бъде доброволност, собственост, самостоятелност, прозрачност, демократично участие, професионално управление и реална икономическа полза.

Бъдещето на малкия и средния бизнес не се определя единствено от размера на отделната фирма. То зависи и от качеството на средата, в която тази фирма функционира. Ако средата е раздробена, предприятията поотделно се борят за ресурси, технологии, специалисти и пазари. Ако средата е свързана, те могат да използват общи възможности, без да губят своята самостоятелност.

Затова кооперирането може да бъде разглеждано като инфраструктура на самостоятелността. Неговата цел не е малките предприятия да се превърнат в едно голямо предприятие. Целта е много самостоятелни предприятия да могат, когато е необходимо, да действат като значима икономическа сила, а когато общото действие вече не е необходимо, да продължат да функционират независимо.

Именно тук се намира същинският хоризонт на кооперирането. Малкият и средният бизнес не трябва непременно да се стремят да бъдат големи по размер. Те трябва да имат възможност да бъдат големи по свързаност, знания, технологичен достъп, пазарни възможности и способност за съвместно действие.

Следователно най-съществената промяна е не организационна, а в начина на мислене. Предприемачът трябва да може да си зададе не само въпроса „Какво мога да направя сам?“, но и „Какво можем да създадем заедно, без да загубим своята самостоятелност?“.

Тъкмо в този въпрос се срещат кооперирането, клъстерът, знанието, територията и международният опит. Ако в миналото кооперацията често е била възприемана като форма на обединяване на производството, то в съвременната икономика тя може да бъде разбрана много по-широко – като механизъм за свързване на самостоятелни икономически субекти около общ интерес.

В крайна сметка веригата може да бъде обобщена така: дребен и среден бизнес → общ интерес → доброволно коопериране → клъстер → споделен ресурс → знание → технология → достъп до пазари → конкурентоспособност → развитие на територията.

Това не е гаранция за успех и не е универсална рецепта. То е възможен модел на икономическо взаимодействие, който може да бъде развит там, където съществуват реални потребности и готовност за сътрудничество.

В заключение бихме отбелязали, че кооперирането може да бъде хоризонтът на дребния и средния бизнес не защото отменя самостоятелността, а защото я прави по-устойчива. Не защото заменя предприемаческата инициатива, а защото я усилва. Не защото заличава различията между предприятията, а защото позволява на различни предприятия да обединят онова, което поотделно трудно могат да постигнат.

Именно в това се състои неговият съвременен смисъл: да превърне малкия мащаб от ограничение в основа за мрежово действие, споделено знание и съвместно създаване на стойност. Така принципът „Своето – самостоятелно, общото – заедно“ може да се превърне не просто в теза, а в практическа философия на развитието. А отговорът на поставения въпрос може да бъде формулиран по следния начин: хоризонтът на дребния и средния бизнес не е непременно неговото превръщане в голям бизнес. Хоризонтът може да бъде способността му да се свързва с други, без да губи себе си. Именно там кооперирането се среща с бъдещето.

                                                                 Председател на БКОНК:

София, 20.09.2026г.                                                        Проф. д-р М. Рибов

___________________________________

[1]Докладите на БКОНК са качени в сайта на БКОНК (доклади от 11.08.2010 г. до 20.09.2026 г.) и се изпращат на Президентството на Република България, Министерския съвет, Министерствата, Комисията по образованието и науката към Народното събрание, Националната агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.

[2] Вж.: Регламент (ЕС) 2021/694 от 29.04.2021 г. – Програма „Цифрова Европа“ и цифрово развитие на предприятията; Регламент (ЕС) 2021/695 от 28.04.2021 г. – „Хоризонт Европа“ и сътрудничество между бизнеса, науката и иновационните организации; Регламент (ЕС) 2022/2065 от 19.10.2022 г. – Законодателен акт за цифровите услуги и правила за онлайн платформите; Регламент (ЕС) 2023/2831 от 13.12.2023 г. – помощи и възможности за държавна подкрепа на предприятията; Регламент (ЕС) 2023/2854 от 13.12.2023 г. – Законодателен акт за данните и достъп до данни за цифрово коопериране; COM(2020) 103 от 10.03.2020 г. – Стратегия на ЕС за устойчиво и цифрово развитие на МСП; ISO 44001:2017 от 03.2017 г. – системи за управление на съвместни бизнес отношения и партньорства; ISO/TR 44000:2019 – принципи за успешно управление на съвместни бизнес отношения; ISO 44002:2019 – насоки за прилагане на ISO 44001; ISO 44003:2021 от 04.2021 г. – насоки за коопериране, предназначени специално за микро-, малки и средни предприятия; ISO 44004:2021 от 10.2021 г. – насоки за големи организации, които кооперират с МСП; ISO/TS 44006:2023 – насоки за сътрудничество между университети и бизнеса; ISO/TS 44007:2025 – насоки за коопериране в бизнес екосистеми; ISO 9001:2015 – управление на качеството и изграждане на доверие между бизнес партньори; ISO 14001:2015 – управление на околната среда и устойчиво бизнес сътрудничество; ISO 45001:2018 – здравословни и безопасни условия на труд при съвместна дейност; ISO/IEC 27001:2022 – информационна сигурност и защита на данните при обмен между партньори.