Доклад на БКОНК от 20.08.2026 г.
БЪЛГАРСКА КАМАРА ЗА ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА
София 1000, ул. “Солунска” № 21, ет. 3
Пощенска кутия № 26, Пощенски клон 1164
Тел.: +359 2 865 31 89, Мобл. Тел +359 886 567 855
www.bkonk.bg, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Д О К Л А Д
от председателя на БКОНК[1]
Проф. д-р Манол Рибов
на тема „Организационния дефицит ли е слабото звено на националната ценностна система?“
Националната ценностна система представлява сложна съвкупност от морални, културни, социални и граждански ориентири, чрез които обществото определя приемливите модели на поведение и отношения между хората. Тя не се формира единствено чрез декларации и институционални политики, а се изгражда постепенно в семейството, образованието, професионалната среда, културните институции и обществените организации. В този контекст възниква въпросът дали един от съществените проблеми на съвременното общество не се крие в организационния дефицит – в недостатъчната способност на съществуващите структури да превръщат споделените ценности в устойчиви модели на поведение, принадлежност, отговорност и обществено взаимодействие.[2]
Организациите имат особено значение за социализацията, изграждането на доверие и формирането на чувство за принадлежност и отговорност. Те създават среда, в която ценностите не просто се изучават, а се преживяват и практикуват чрез сътрудничество, правила, взаимна подкрепа и споделена отговорност. Поради това анализът на организационния дефицит поставя по-широкия въпрос за способността на обществото да изгражда ефективни механизми за предаване и възпроизвеждане на своите ценности между поколенията. Именно в тази връзка може да се търси една от възможните причини за разминаването между декларираните обществени ценности и реалното поведение, както и за предизвикателствата пред развитието на човешкия и социалния капитал.
Събитията, които периодично разтърсват общественото пространство и включват прояви на крайна агресия, насилие, групова нетолерантност и словесна конфронтация сред млади хора, поставят въпроса за състоянието на механизмите, чрез които обществото формира ценностите, нормите и моделите на поведение на следващото поколение. Независимо от конкретните обстоятелства около отделните случаи, тяхната обществена значимост надхвърля рамките на конкретното престъпление или конфликт, защото насочва вниманието към по-дълбок проблем – способността на обществото да изгражда у младия човек чувство за отговорност, самоконтрол, уважение към другия и готовност за съобразяване с общите правила. Когато подобни прояви се повтарят и се превръщат в устойчив елемент от публичната среда, възниква необходимост не само от наказателна реакция, но и от анализ на онези социални, образователни, културни и организационни механизми, които би трябвало да предотвратяват подобно поведение още в неговите ранни форми.
В този контекст особено значим става въпросът дали съществуващата институционална система за работа с младите хора е достатъчно структурирана, координирана и последователна, за да изпълнява не само административни, спортни или образователни функции, но и функцията на социален коректив и среда за формиране на личността. Наличието на Министерство на младежта и спорта и на младежки центрове само по себе си не е достатъчно доказателство за ефективността на системата. Институциите могат да съществуват формално, да реализират програми и инициативи и въпреки това да оставят значителни пространства, в които младият човек остава без достатъчно устойчиви механизми за принадлежност, социална ангажираност, отговорност и взаимна регулация на поведението. Именно тук се появява проблемът за организационния дефицит – не като липса непременно на институции, а като недостатъчна способност на съществуващите структури да изграждат трайна система от отношения, ценности и практики, в която младият човек да се учи не само какво има право да прави, но и какво е длъжен да прави спрямо другите и обществото.
В този смисъл настоящият доклад поставя въпроса: „Организационният дефицит ли е слабото звено на националната ценностна система?“ Въпросът не предполага еднозначен отговор, но открива възможност за анализ на връзката между организацията на обществения живот и формирането на индивидуалните ценности. Ценностната система на човека не възниква спонтанно и не се изгражда в един определен момент от неговото развитие. Тя е резултат от продължителен процес на социализация, възпитание, образование, подражание, участие и личен опит, в който семейството, образователната система, връстниците, институциите, културната среда, медиите, дигиталното пространство и трудовата организация постепенно оформят представите на индивида за добро и зло, допустимо и недопустимо, справедливо и несправедливо, лично и обществено отговорно.
Формирането на тази система започва още в детската градина, където детето за първи път систематично попада в среда, различна от семейството, и започва да се учи да съществува в група. То трябва да спазва правила, да изчаква, да споделя, да приема различията, да разбира границите на собственото си поведение и постепенно да осъзнава, че неговата свобода съществува едновременно със свободата на останалите. На този етап възпитанието има особено значение, защото именно тогава започват да се изграждат първите устойчиви модели на саморегулация и взаимодействие с другите. Правилото не трябва да бъде възприемано единствено като външно ограничение, а като механизъм, който прави възможно съвместното съществуване.
В основното и средното образование този процес трябва да бъде продължен и задълбочен. Ученикът вече не е само член на малка група, а участва в по-сложна социална система, в която се среща с различни характери, социални среди, убеждения и културни модели. Именно училището има потенциала да се превърне в лаборатория на обществения живот, в която младият човек да се научи да защитава собствената си позиция, без да отрича правото на другия да има различно мнение. Тук се формират не само знанията, необходими за бъдещата професионална реализация, но и качества като дисциплина, толерантност, чувство за справедливост, способност за работа в екип, уважение към авторитета, критично мислене и поемане на лична отговорност.
Тъкмо в тази връзка възниква един от съществените проблеми на съвременното общество – разминаването между образователната подготовка и ценностното възпитание. Високата образованост не гарантира автоматично висока степен на гражданска, морална или социална отговорност. Човек може да притежава значителен обем от знания и професионални компетентности и едновременно с това да демонстрира дефицит на самоконтрол, емпатия или уважение към правилата. Следователно обществото не може да разглежда образованието единствено като производство на знания и квалификация. Неговата по-дълбока функция е да формира личности, способни да използват знанията си в рамките на морална и обществена отговорност.
Следващият етап е висшето образование, където младият човек постепенно преминава от ролята на ученик към тази на бъдещ професионалист и гражданин. Университетът не би следвало да бъде само място за придобиване на специализирани знания. Той е и пространство, в което се срещат различни идеи, светогледи, професионални култури и обществени позиции. Именно тук трябва да се развива способността за аргументиран диалог, уважение към различието, академична почтеност и отговорно участие в обществения живот. Ако тази функция остане недооценена, висшето образование рискува да произведе висококвалифициран специалист, който не притежава достатъчно развита способност да разбира социалните последици от собствените си действия.
Процесът не завършва с образованието. Той продължава на работното място, където ценностите се проверяват в реална среда. Организацията на труда, отношението към колегите, начинът на вземане на решения, механизмите за контрол, лидерският стил, системата за поощрение и санкции и корпоративната култура могат да укрепят или да разрушат вече формираните ценностни модели. Ако младият човек попадне в среда, в която правилата са формални, но системно се заобикалят, в която личната изгода има предимство пред обществения интерес и в която липсва отговорност за последствията от поведението, той постепенно може да приеме това не като отклонение, а като нормален модел на функциониране на обществото.
В този смисъл ценностната система не трябва да се разглежда като статичен набор от морални принципи, а като жива система, която непрекъснато се потвърждава или разрушава чрез реалните отношения между хората. Детето се учи от думите на възрастните, но още повече от техните действия. Младият човек не възприема само това, което институциите му казват, че е правилно; той наблюдава какво действително се поощрява, какво се наказва, какво се толерира и какво се оставя без последствия. Именно затова между декларираните ценности и практическото поведение на обществото трябва да съществува последователност и институционална достоверност.
В този контекст е необходимо да се преосмисли и въпросът за организацията на свободното време и социалното участие на младите хора. Исторически различни общества са създавали структури, които са имали за цел да организират живота на децата и младежите извън непосредственото семейно и училищно пространство. В България в миналото съществуваха организации като „Септемврийче“ и Комсомола, които, независимо от своята идеологическа обусловеност и от необходимостта днес да бъдат оценявани критично в исторически контекст, изпълняваха и определена организационна функция – създаваха структурирана среда за групова принадлежност, колективна дейност и социално взаимодействие.
Не би било коректно обаче подобни исторически структури да бъдат механично възпроизвеждани в съвременността. Проблемът не е в необходимостта от връщане към определена идеологическа организация, а в необходимостта да се открие съвременен демократичен еквивалент на положителните организационни функции, които подобни структури са изпълнявали. В редица западни общества тази функция се осъществява от скаутски организации, спортни клубове, доброволчески движения, младежки парламенти, обществени и културни организации, студентски сдружения и други форми на гражданско участие. Тяхната ценност не се изчерпва с това, че предлагат занимания. Те създават среда, в която младият човек получава възможност да бъде полезен, да поема отговорност, да работи в екип, да ръководи и да бъде ръководен, да решава конфликти и да разбира последствията от собствените си действия.
Тъкмо тази организационна функция заслужава по-задълбочено внимание. Когато младият човек принадлежи към група, която има ясни правила, цели и отговорности, неговото поведение започва да се регулира не само от външния контрол на родителя, учителя или държавната институция, но и от вътрешно осъзнатото чувство за принадлежност и отговорност към групата. Тук се появява механизмът на взаимния контрол – не като репресивна система, а като естествена форма на социална отговорност. Всеки член на групата разбира, че неговото поведение влияе върху останалите и че свободата му е свързана с отговорността към общността.
Липсата или недостатъчната ефективност на подобни устойчиви структури може да остави младия човек в своеобразно организационно пространство без достатъчно ясни граници. Той има огромен достъп до информация, комуникация и социални контакти чрез дигиталната среда, но това не означава автоматично, че има достъп до достатъчно качествени форми на социално участие. Социалните мрежи създават усещане за принадлежност, но често тази принадлежност е виртуална, нестабилна и изградена върху алгоритмично подбрани съдържания. Груповата динамика в дигиталното пространство може да засилва както положителни, така и негативни модели на поведение. Именно поради това традиционните форми на пряко човешко взаимодействие – спорт, доброволчество, изкуство, култура, планинарство, обществени инициативи, ученически и студентски организации – придобиват ново значение.
Тук се намира и връзката между самоконтрола и взаимния контрол. Самоконтролът не е вродено и окончателно качество. Той се изгражда чрез постепенно упражняване на способността да се отлага непосредственото удовлетворяване, да се разпознават последствията от действията, да се управляват емоциите и да се съобразяват личните желания с определени правила. Взаимният контрол допълва този процес, защото човек се научава да оценява собственото си поведение и през реакцията на останалите. В една здрава социална среда подобен контрол не се основава на страх, а на доверие, принадлежност, взаимно уважение и споделена отговорност.
От тази гледна точка проблемът с агресията сред младите хора не може да бъде решен единствено чрез засилване на санкциите. Наказанието е необходимо, когато е нарушен законът, но то идва след извършеното действие. Възпитанието, социализацията и превенцията трябва да започнат много по-рано. Те трябва да създадат у младия човек вътрешни механизми, които да го спрат още преди да е достигнал до действие, за което впоследствие ще бъде необходимо наказание. Именно тук се откроява разликата между общество, което основно реагира на последствията, и общество, което инвестира в предотвратяването на причините.
Необходимо е следователно да се търси не просто увеличаване на броя на институциите, а изграждане на интегрирана екосистема за развитие на младата личност. В нея детската градина, училището, университетът, семейството, спортните организации, културните институции, младежките центрове, неправителственият сектор, работодателите и държавните институции трябва да бъдат не отделни звена, а взаимосвързани елементи на една обща система. Всеки от тях има различна функция, но всички трябва да работят за една основна цел – изграждането на човек, който притежава знания и умения, но същевременно разбира границите на личната свобода, ценността на човешкия живот, достойнството на другия и собствената си отговорност към обществото.
Особено важно е в тази система да бъде възстановено значението на понятието „общност“. Съвременният човек все по-често се определя чрез индивидуалните си права, личните си цели и собствената си реализация. Това е естествена характеристика на модерното общество, но когато индивидуализмът се отдели от чувството за отговорност, той може да се превърне в социална фрагментация. Човекът трябва да бъде възпитаван едновременно в уважение към собствената си личност и в разбирането, че е част от по-голяма система – семейство, професионална общност, град, държава и човечество.
В този контекст може да бъде разгледана и философската традиция на Конфуций, в която отношенията между личността и общността, уважението към реда, отговорността и изпълнението на обществените роли заемат централно място. Тази традиция може да бъде използвана не като механична схема за подреждане на ценностите, а като повод за размисъл върху необходимостта от баланс между държавата, професионалната общност, семейството и индивидуалното „аз“. В съвременния демократичен свят подобна йерархия не може да бъде универсално налагана, тъй като индивидуалните права и достойнството на човека са фундаментални ценности. Но идеята, че личността не съществува изолирано от своите социални отношения, остава изключително актуална.
В този смисъл задачата на обществото не е да постави индивида на последно място, а да му помогне да разбере, че личният интерес и общественият интерес не са непременно противоположности. Зрелият човек е способен да преследва собственото си развитие, без да разрушава възможностите за развитие на другите. Той разбира, че успехът на организацията, в която работи, има значение и за неговия собствен успех; че стабилността на семейството е свързана с неговото поведение; че държавата не е абстрактна институция, а общност, чието качество зависи и от собствените му действия.
Оттук произтича и необходимостта да се преосмисли ролята на младежката политика. Тя не трябва да се свежда до отделни проекти, кампании или краткосрочни инициативи, а да бъде част от дългосрочна национална стратегия за развитие на човешкия капитал. Ако младият човек е бъдещият лекар, инженер, учител, предприемач, учен, държавник или работник, инвестицията в неговата ценностна система е инвестиция в бъдещето на самата държава. Човешкият капитал не се измерва единствено с дипломи, квалификации и професионални компетентности. Той включва доверие, морал, способност за сътрудничество, отговорност, устойчивост, креативност и гражданска култура.
В крайна сметка въпросът за организационния дефицит не е въпрос само на младежката политика. Той е въпрос за модела на обществото, който изграждаме. Ако оставим младия човек между семейството, училището и дигиталното пространство без достатъчно устойчиви възможности за реално участие, отговорност и принадлежност, не можем да очакваме, че сам ще изгради всички механизми за самоконтрол и социална отговорност. Ако, обратно, създадем среда, в която младите хора участват, създават, спортуват, доброволстват, дискутират, поемат отговорности и виждат реалния резултат от своите действия, постепенно ще се формира различен тип социално поведение.
Затова трагичните прояви на насилие и нетолерантност сред младите хора следва да бъдат разглеждани не само като отделни нарушения на закона, а и като сигнали, че определени механизми на социализацията не функционират достатъчно ефективно. Отговорът на обществото трябва да бъде едновременно правен, образователен, социален и организационен. Необходима е система, която не просто да наказва младия човек, когато той премине границата, а да му помогне да разбере защо тази граница съществува и защо нейното спазване е условие за съвместното съществуване.
Именно тук се открива същинският смисъл на организационния дефицит като възможно слабо звено на националната ценностна система. Проблемът не е в липсата на организации сама по себе си, а в липсата на достатъчно ефективна, последователна и ценностно ориентирана среда, която да превръща младия човек от пасивен получател на правила в активен носител на отговорност. Обществото не може да изисква самоконтрол, ако не е създало условия той да бъде упражняван; не може да очаква толерантност, ако младите хора рядко имат възможност да живеят и работят с различните; не може да очаква отговорност, ако не предоставя реални възможности за поемане на отговорност.
В този смисъл бъдещето на националната ценностна система зависи не толкова от броя на институциите, колкото от качеството на връзките между тях. Детската градина трябва да подготвя основата, училището да я развива, университетът да я надгражда, работното място да я проверява, а гражданското общество да предоставя пространството, в което ценностите се превръщат в реално поведение. Само тогава възпитанието ще престане да бъде отделен елемент от образованието и ще се превърне в непрекъснат обществен процес на изграждане на личността.
В крайна сметка най-голямото предизвикателство пред съвременното общество не е просто да произведе по-образовани и по-квалифицирани млади хора, а да създаде по-зрели, по-отговорни и по-човечни личности. Защото знанието без морал може да бъде безсилно пред агресията, свободата без отговорност може да се превърне в произвол, а индивидуалността без чувство за общност може да доведе до отчуждение. Истинската сила на едно общество се проявява тогава, когато неговите млади хора не се нуждаят постоянно от външен контрол, защото са изградили вътрешния си компас. А този компас не се появява сам – той се създава от семейството, образованието, културата, институциите, общността и ежедневния пример на възрастните. Именно затова инвестицията в организацията на човешките отношения и в ценностното развитие на младите хора не е разход за настоящето, а една от най-сигурните инвестиции в бъдещето на държавата.
Организационният дефицит може да бъде разглеждан като едно от слабите звена във функционирането на националната ценностна система, когато между провъзгласените ценности и реалните механизми за тяхното предаване, възпитаване и практическо прилагане съществува разминаване. Ценностите не могат да бъдат устойчиви само като морални послания или институционални декларации. Те се утвърждават тогава, когато човек има възможност да ги преживява и практикува в реална общност, чрез отношения на доверие, взаимно уважение, отговорност и принадлежност.
В заключение бихе отбелзали, че преодоляването на организационния дефицит не означава просто създаването на повече институции и структури, а изграждането на работеща среда за социализация, взаимодействие и лична отговорност. Семейството, образованието, спортът, културата, професионалните и гражданските организации трябва да бъдат разглеждани като взаимосвързани пространства, в които младият човек изгражда своите представи за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за лично и обществено. Именно чрез тях националната ценностна система може да се превърне от абстрактно понятие в жива обществена практика.
В крайна сметка въпросът за организационния дефицит е въпрос за самото бъдеще на обществото. Ако искаме отговорни, свободни и достойни хора, не е достатъчно да ги възпитаваме чрез словото – необходимо е да им създадем среда, в която отговорността, уважението, солидарността и човечността имат реална стойност. Защото едно общество не се съхранява само от своите закони, а от ценностите, които хората носят в себе си и предават на следващите поколения. А най-голямата ни отговорност е да не оставяме младия човек сам пред света, а да му дадем онзи вътрешен компас, който ще му помага да избира човечността дори тогава, когато никой не го наблюдава.
Председател на БКОНК:
София, 20.08.2026г. Проф. д-р М. Рибов
___________________________________
[1] Докладите на БКОНК са качени в сайта на БКОНК (доклади от 11.08.2010 г. до 20.08.2026 г.) и се изпращат на Президентството на Република България, Министерския съвет, Министерствата, Комисията по образованието и науката към Народното събрание, Националната агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.
[2] Регламент (ЕС) 2021/817 от 20 май 2021 г. – създава програмата „Еразъм+“ 2021–2027 за подкрепа за младежки организации, младежка работа, мобилност и неформално обучение; Регламент (ЕС) 2021/888 от 20 май 2021 г. – създава програмата „Европейски корпус за солидарност“ 2021–2027; Резолюция на ЕС (2018/C 456/01) от 18 декември 2018 г. – Европейска стратегия за младежта 2019–2027, касаеща участието на младите хора, подкрепата за младежките организации и гражданската активност; Резолюция (2024/C 7438) от 13 декември 2024 г. – работен план на ЕС за младежта 2025–2027, касаещ практическото изпълнение на Европейската стратегия за младежта и засилване на младежкото участие; Резолюция (2020/C 193/03) от 9 юни 2020 г., относно възможностите за младите хора в селските и отдалечените райони; Резолюция (2019/C 414/02) от 20 ноември 2019 г., касаеща цифровата младежка работа; Резолюция (2019/C 412/03) от 18 ноември 2019 г., относно образованието и обучението на младежките работници; Резолюция (2017/C 189/06) от 22 май 2017 г., касаеща ролята на младежката работа за развитието на младите хора; Резолюция (2013/C 168/03) от 14 юни 2013 г., относно приноса на качествената младежка работа; Резолюция (2010/C 327/01) от 4 декември 2010 г., относно младежката работа.