Доклад на БКОНК от 14.06.2018 г.

БЪЛГАРСКА КАМАРА ЗА ОБРАЗОВАНИЕ, НАУКА И КУЛТУРА

София 1000, ул. “Хан Аспарух” № 39, ет. 1, ап. 1

Тел./Факс: +359 2 987 92 39, www.bkonk.bg, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Д О К Л А Д

на Председателя на БКОНК,

относно нарасналите изисквания към научната дейност[1]

            Съвременната наука изживява разцвет, който няма аналог в миналото и заедно с това се сблъска с трудности, свързани с решаването на все по-сложни проблеми. Анализът на така създалите се обстоятелства показва, че сега се формира ситуация, която се отнася до възможността не толкова да се създават немислими в миналото творчески постижения, колкото да се излезе от рамките на досегашния начин на формиране на такива постижения. Във връзка с това е логично да се допусне, че генериращият механизъм на научната дейност е в процес на трансформация. Хипотезата, че новата ситуация е ситуация, надхвърляща природните възможности на интелекта стават все по-очевидни, което обяснява и проблемите, свързани със състоянието на науката. Оттук и задачата – да се прокара и изгради нов тип генериращ механизъм за създаване на научни знания и решаване на проблеми в условията на всепроникващата сила на цифровизацията и дълбоката промяна в икономическия, социалния, културния и човешкия контекст, в който живеем.

Промените в статуса на науката

            Няма да сгрешим, ако отбележим, че живеем във век, отличаващ се с изменение в механизма на пораждане на знания. Само по себе си това изисква да се излезе извън рамките на много от съществуващите представи за научното познание, да се разклати статуквото на някои негови принципи.

            И тъй като обсъжданата ситуация не само се зачена и разви в условията на Четвъртата индустриална революция, но и надеждата за намиране на изход се свързва с резултатите от тази революция, това обяснява и навлизането в науката на нейния понятиен и инструментален апарат.

            Ако сега както цялото човечество, така и отделния човек са изправени пред предизвикателства, това в най-голяма степен се обуславя от навлизането на Четвъртата индустриална революция в живота на хората. Ситуация, пораждаща т. нар. амбвиален ефект, проявяващ се като предизвикателства с положителен или с отрицателен знак. Положителен, доколкото сегашната технологична революция предявява немислими в миналото изисквания към човешкия индивид, изисквания за развитието и саморазвитието на цялото общество. От друга страна, отрицателен, доколкото новите технологии, ако не се използват разумно техните резултати, поставят под заплаха съществуването на човешкия род и създадената от него цивилизация.

            Всъщност, когато говорим за предизвикателства на сегашната индустриална революция от само себе си се разбира, че това са всъщност предизвикателства на съвременната наука. Днешната наука се реализира преди всичко чрез новите технологии. Затова въпросът за предизвикателствата към човека изисква анализ на тази непосредствена реалност в живота на хората.

            Въпросите, свързани със същността и закономерностите, с водещото звено, с условията и предпоставките за разгръщането на сегашната индустриална революция, не само настойчиво напомнят за себе си, но и постепенно се превръщат във важен елемент на политиката – научна ,образователна, културна, икономическа, социална, с една дума – на глобалната политика на всяка страна, заела се с осъществяването на тази революция.

            Реално погледнато, обсъжданите въпроси рефлектират в края на краищата в човека. Напредъкът в сегашната технологична революция, а оттук и в развитието на обществото е напредък, който не само се отразява на човека, но и отправя предизвикателства към него. И това е обяснимо, тъй като именно Четвъртата индустриална революция води до такова усъвършенстване на човешките и материални ресурси, при което тяхната симбиоза се превръща в решаваща предпоставка за саморазвитието на човека, стига то да се осъществява в благоприятна среда. Реалният проблем е в посочената симбиоза. Всичко друго – изменения в характера на труда, в условията за развитие на човека и т.н. е следствие.

            От гледна точка на теорията въпросите опират до споменатата нова ситуация. Сред възможните хипотези за нея е и тази за информационните ограничения на човека и необходимостта от включването в неговата система на изкуствени инструменти на познанието, което води до качествени изменения в абстрактното мислене. Става въпрос за т. нар. природни възможности на интелекта, които се оказват недостатъчни за непосредственото решаване на проблемите.

            Другата хипотеза е следствие от идеята за саморазвитие на човека. Тя се отнася до толкова дълбоки преобразования, че се очертава нов етап в развитието на науката и нейните приложения в практиката. Може да се предположи, че сме в период, когато досегашният методологически инструментариум на науката изчерпва някои от своите възможности и същевременно новото, което обещава да даде сегашната технологична революция е недостатъчно развито, за да отговори на съвременните потребности.

            Не може да се пренебрегне и фактът, че научноизследователската дейност от дейност на ограничен кръг от учени все повече прераства в индустрия за генериране на принципно нови знания и възпроизводството на достигнати научни резултати, което поражда нови пропорции между фундаментални и приложни знания и налага нова динамика в развитието на науката. Това показва, че развитието на някои фундаментални науки не протича вече по модела на свободното търсене, а се подчинява на изискванията на обществените институти.

            Известно е, че притежаваме навика да разполагаме всяко нещо в традицията, сега обаче трябва да търсим нова опорна точка, която може да е всичко друго, но не и утвърдената методологическа традиция. Очевидно е, че само тя вече не дава отговор на проблемите, породени от Четвъртата индустриална революция. И това е обяснимо защото тяхното решаване не е само въпрос на анализ и синтез, респ. на диференциация или интеграция, още по-малко на съчетаването им. На предна позиция излиза проблематиката, свързана с релационния каркас, с механизма на генериране на знания. И то не изобщо, а в условията на сегашната технологична революция, при която ситуацията се формира до голяма степен експлозивно с криза за редица принципи в науката и въвеждането на нови методологически стандарти.

            Налице е научен проблем, изведен на равнището на проблемна ситуация, в която на широк фронт се извършват изследвания по различни аспекти на науката. Една част от тези изследвания се отнасят за методологията, която все по-осезаемо се нуждае от свежи идеи и подходи. Задачата, която се поставя при тях е да се обхванат измеренията на сегашната ситуация, създадена в науката, да се дешифрират нейните вътрешни противоречия, да се изведат произтичащите въпроси, да се търсят адекватни отговори. Казано по друг начин необходимо е да се формулира проблемът за възможните промени в статуса на науката, в нейния генериращ механизъм, в начина ѝ на функциониране като система за пораждане на нови знания. Задачата, която се поставя сега е да се установи състоянието на науката, което е нейна същностна характеристика и е определящо, зада функционира тя, т.е. да генерира знания. А това означава може ли досегашният статус на науката да осигури нейното по-нататъшно развитие.

            Добре казано. И вярно. Но така попадаме в сферата на явленията, които без никакви уговорки бихме могли да отнесем към класа на революциите в света на науката, чиято същност е смяната на една концепция с друга. Сам по себе си проблемът за тези революции е отдавна изяснен. Сегашната ситуация обаче поставя въпроса за промяна, която представлява революция от нов тип, революция в статуса, в механизма на генериране на знания.

            Новите технологии дават възможност да се изучават явления и процеси, чието експериментално изследване досега беше по принцип невъзможно. Създаде се възможност да се възпроизвеждат крупно-мащабни природни процеси, да функционират икономически системи, които дълго време можеше да бъдат предмет само на умозрителни разсъждения или заключения по аналогии. Въпросът обаче е как тези технологии се отразят на механизма, пораждащ нови знания. От историята на науката е известно, че методологическият инструментариум на научното познание се развива и обогатява, че и тук количествените натрупвания водят до качествени изменения, че познавателният процес има спираловиден характер.

            Като цяло научното познание е неизчерпаемо, но резултатността на фундаменталните изследвания съществено зависи от това, на какъв стадий от своето развитие е дадено научно направление. Ако е на първия стадий, съставен от етапите „зараждане“ и растеж“, новите знания ще се увеличават ежегодно. При положение обаче, че става въпрос за втория стадий, характеризиращ се с етапите „зрялост“ и „насищане“, тези знания ще намаляват поради постепенно изчерпване на научното направление.

            Този модел дава една добра представа за развитието на науката. Въпросът обаче, породен от Четвъртата индустриална революция е как тези стадии и етапи ще се проявят по отношение на ускореното едновременно вливане на нови технологични пробиви, обхващащи необятните области на изкуствения интелект (ИИ), роботиката, интернет на нещата (ИН), автономните превозни средства без водач, 3Д печата, нанотехнологиите, биотехнологиите, материалознанието, съхраняването на енергия, квантовите изчисления и др.

            Посочените технологии са непосредствено свързани с глобалните условия на съществуването и еволюцията на човечеството. От скоростта, с която те ще бъдат внедрени в икономиката на една държава зависи дали тя ще бъде преуспяваща или изоставаща в класациите през следващите години. Това са и съображенията ни да фокусираме вниманието си към разработването на съвременен инструментариум за тяхното внедряване в икономиката. В тази връзка чрез система от матрици се определят възможностите за внедряване на всяка една технология и субтехнология в икономическите дейности, разгърнати по сектори, подсектори, раздели, групи и класове. След това на етапа внедряване се разработват реинженерингови проекти за прилагане на технологиите в икономическите дейности, включени в предмета на дейност на организациите, които по териториален и отраслов признак попадат в професионалното направление на съответното висше училище и биха могли да бъдат научно обслужвани от него.

Налага се още да уточним, че никога преди това хората не са достигали до иновации с такъв радикален характер, тъй като те засягат природните възможности на интелекта, генетичните основи на живота и ареала на неговото разпространение. Казаното разкрива действието на една своеобразна закономерност, проявяваща се в това, че когато се затваря определен познавателен цикъл, наличните постижения се групират в цялостни формации от знания. При това в тях е налице поляризация и взаимна зависимост между откритията, които на пръв поглед нямат нищо общо. Толкова голяма става тази зависимост, че физическите проявления на технологиите се свързват с биотехнологиите и обратно.

            От друга страна, не е ясно дали внедряването на научните постижения в практиката се извършва с онези темпове, които са логични от гледна точка на възможностите, предоставяни от съвременните технологии. Такъв въпрос не може да не се поставя, като се има предвид, че тъкмо в редица нови направления тези възможности не се реализират пълноценно. Ако това е така нужно е очевидно да се стигне до причините, а причините могат да са в самия механизъм на пораждане на нови знания. Едно от възможните обяснения е съображението за развиващото се противоречие между новите проблеми и природните граници на интелекта. В условията на това противоречие е естествено да спаднат и темповете на практическото приложение на научните постижения. През последните години става все по-ясно, че без съвременните технологии не могат да се решават определени задачи и в хода на научното изследване и във внедряването на научните резултати. Тази зависимост на научното изследване и на неговото практическо приложение от новите технологии се засилва все повече. В редица фундаментални области по-нататъшният прогрес вече е възможен само в условията на съюза на науката със съвременните технологии.

            В повечето случаи обсъжданите процеси са свързани с комплексния характер на научноизследователски и научно-приложни проблеми. В зависимост от това се приема, че все повече се стеснява периметърът на индивидуалното и нараства ролята на колективното научно творчество. Колективната форма на организация, по всичко личи, няма разумна алтернатива. Проблемът е да се създават модели на структура и функциониране на тази организация, осигуряващи от една страна реално коопериране на участващите в даден колектив учени и от друга, условия и възможности за изява на отделния учен, който генерира нови идеи.

            Но да продължим с анализа на днешната информационна криза. Тя се изразява в това, че производството на информация продължава да изпреварва възможностите тя да бъде своевременно преработена, асимилирана и използвана, а растежът на информационния шум изпреварва растежа на самата информация. Не са редки случаите, когато информационната криза, резултат от изобилието на информация, става причина за криза в самия изследователски процес или най-малкото за забавянето на темповете на неговото протичане.

            От друга страна, обсъжданият информационен взрив ще се развива в условия, когато все по-дълбоко, все по-цялостно ще се осъществява минимизация на информацията, съдържаща се в научните знания. Нещо повече, колкото по-силно се разраства информационният взрив, толкова повече ще се засилва минимизацията на научната информация, както и обратно – колкото повече се минимизира научната информация, толкова повече ще нараства информационният взрив. Този процес е в основата на една фундаментална закономерност в еволюцията на научното знание. Тя се изразява в това, че с обогатяването на науката като система за генериране и съхраняване на нови знания все повече се налага необходимостта тези знания да се създават и акумулират в системи с относително малка информационна натовареност.

            В тази перспектива настъпиха експлозивни промени в параметрите на научния потенциал, изследователите изведоха на преден план въпроса за личностния фактор, за критериите, от които трябва да се изхожда, когато се оценява кой всъщност може да работи в науката. Изследванията показват, че една незначителна част от високо образованото население в една индустриално развита страна притежава качества на учени, които биха могли с успех да работят в науката. Разбира се, благодарение на съвременната техническа и информационна база на научните изследвания се разширяват и възможностите на хората да участват пълноценно в научния процес.

            Не е изненадващо също и спадането на интереса у подрастващото поколение към точните науки. Причината е, че науката в тези нейни планове е отишла толкова напред, че става трудно достъпна за индивиди със средни умствени способности. Независимо, че броят на лицата, заети в точните науки през последните години расте, учените, които всъщност творят наука, непрекъснато намаляват. Очевидно е, че съвременната науката навлиза в разглежданото отношение в нова ситуация, при която елементарното „удължаване“ на сетивата на учения не е достатъчно, за да се компенсират възникващите празноти в механизма на генериране на знания.

Качествени изменения в познавателния процес

            Еволюцията в информационните технологии и смяната на едно поколение компютърна техника с друго очерта в известна степен прогреса и търсенето на решения в научноизследователската дейност. Разбира се, това се отнася не за отделни корекции или до усъвършенствания на известните в миналото подходи, а за радикална промяна в стратегията при въвеждането на структурния принцип на проектиране, който предполага движение от общата структура към отделните детайли. Вместо класическите принципи на разработване, при които се тръгва от отделни детайли или технологични операции, проектирането стартира от функционалните блокове на изследваното цяло формирование. Накратко казано, сменя се подходът за изследване на изучавания обект. Вместо да се опитваме да разберем обекта чрез неговите части ние тръгваме да търсим чрез обекта неговите съставни части.

            Аналогични идеи са изказани за системите от знания. По-специално констатира се, че дори простия синтез от знания позволява да се постигне нов резултат. Особено внимание в случая заслужава идеята за движението на мисленето от абстрактното към конкретното и от конкретното към абстрактното, където анализът и синтезът са две страни на един и същ процес. В този процес теорията се извисява от конкретното към абстрактното и обогатена от мисловната дейност, се възвръща към конкретното, превръща с в негова научна основа. За да се осъществи висш синтез на теорията и практиката, е необходимо да се оптимизира цялата познавателна верига, всички нейни компоненти и звена.

            Съществени са изискванията към първата отсечка на познавателния процес – движението от конкретното към абстрактното. То се свежда преди всичко до това – как, върху каква информация и по какъв начин да се правят обобщенията, какви да бъдат по съдържание абстракциите, до които се стига. Опредметяването на теорията изисква дълбоко да се навлезе във втората отсечка на познавателния процес – движението от абстрактното към конкретното мислене. Очевидно е, че от теорията не могат да се изведат директно оптимални решения, докато не се извърши трансформирането ѝ в технологии и програми за действие. Във връзка с това е необходимо да се разкрие сложният обратен път на човешката мисъл, издигнала се на висините на абстракцията, към конкретно-приложната теория и конкретни решения.

            Нарастващата роля на науката извежда на преден план проблема за ускоряването на нейните приложения. Не е нужно да доказваме, че една научна идея колкото и да е нова, не може да се изяви като движеща сила на научния прогрес или на практическата дейност, ако не бъде реализирана на време. Разминаването с това време би могло да изпрати научната идея в забрава завинаги. Тук нямаме предвид случаите, когато дадена идея възниква сякаш настрана от общия ход на научното развитие и остава незабелязана, а що се отнася до нейното приложение, това става десетки години по-късно. При нормално протичане на нещата в определен период се формира нова научна идея и след определено време започва нейното вътрешнонаучно и външнонаучно развитие чрез съответните познавателни и практиологични механизми. В тази връзка възниква въпросът за времето, в което се формира и развива идеята до реализацията ѝ в практиката. Нейното бързо усвояване в производството и в другите области на обществения живот няма алтернатива. Изоставането е равносилно на загубване на перспектива за дейността, продукт на която е научната идея.

            Във връзка с казаното възниква въпросът за фундаменталните и приложните изследвания. Отговорът на този въпрос е, че всяко първоначално изследване на някакво явление започва като фундаментално, след което е възможно да прерасне в приложно, чиито резултати могат да се използват непосредствено в практиката. Всъщност такъв е пътят на изследването изобщо. В зависимост от това, реалният проблем на логиката на фундаменталното и на приложното изследване с оглед на неговите особености е не да се прескачат някои от естествените му фази, а да се ускорява чрез оптимизиране на цялата съвкупност от изследователски, методологически, експериментални и други средства.

            Няма да бъде пресилено, ако отбележим, че проблемът за знанието се превръща в гореща зона за всяка човешка дейност. И то не изобщо. Знанието е такава зона, преди всичко от гледна точка на неговото значение, че това извежда с голяма острота проблемите, свързани с механизма на пораждане на нови знания. Да се усъвършенства този механизъм означава да се научим да умножаваме знанието, а от там и да осигуряваме по-нататъшен напредък във всички области.

            Именно в този контекст темата за знанието прераства в по-общия и основен проблем за интелектуалната енергия на обществото. В редица изследвания на приложно равнище се констатира, че интелектуалната енергия се превръща в най-важния ресурс на обществото, поради което трябва да се осигуряват възможности да се оптимизират източниците на такава енергия. От друга страна, внимателният анализ на нещата в тази област показва, че се разгръщат процеси, които все повече се универсализират. Много от тях са се проявявали в миналото, но сега те стават типични и взети в синтез, разкриват нови начини за генериране на знания, при което отново възниква проблемът за границите на прилаганите научи методи и подходи.

            Истината е, че пораждането на ново знание е възможно, когато се тръгва от емпирични факти и чрез анализ на тези факти се достига до определени хипотези, обобщения и т.н. Това, което заслужава внимание в случая е, че съвременната наука ни предлага богато разнообразие на пътища, по които протича процесът на пораждане на нови знания. Наистина, подобни примери в миналото в една или друга степен и форма биха могли да бъдат пренамерени. Но примерите от нашата съвременност свидетелстват, че редица особености на разглеждания процес, имайки своята история и предистория, се проявяват като нови закономерности, че човекът може в една или друга степен и форма да управлява съзнателно този процес.

            Възможността да се породи ново знание от друго налично знание по принцип е разбиращ се от само себе си процес в науката. Отдавна например се наблюдава, че дадено откритие може да се превърне в изходна точка за лавинообразно развитие на определена научна област. В случая сякаш е налице своеобразна приемственост на идеите. И именно в този пункт се съдържат въпроси, които изискват и анализ и отговор. Това се отнася преди всичко до въпроса – откъде собствено идват новите знания. В търсене на отговор на този въпрос ще представим две типични ситуации. Първата от тях се отнася за случаите, когато едно научно знание се саморазвива и в хода на това саморазвитие се пораждат нови знания, които поначало се съдържат в скрит, неразгърнат потенциален вид в него. Наред с другото това означава, че авторите на знанието по обективни или субективни причини не са могли да експлицират всички логично произтичащи следствия от формулираното базисно знание.Картината обаче би била непълна, ако не се вземе предвид обстоятелството, че това като правило е налице в случаите, когато съответните обективни условия нито изискват, нито позволяват да се извърши експлициране на всички следствия.

            Втората ситуация се отнася за знания, чиито обект е някаква изменяща се реалност, обхващаща случаите, в които знанието се обогатява, защото се развива неговия обект. Разбира се, развитието на обекта не бива да се абсолютизира, тъй като колкото и да е важен, той не изчерпва богатството на научния процес.

            Въпреки споровете за пораждащ знания механизъм, истината е, че нито едната, нито другата ситуация имат нещо общо с представата, че дадено знание може да възникне от друго знание от само себе си, че е възможен процес на пораждане на знания, който да не е детерминиран.

            Освен разгледаните две ситуации съществува и една трета ситуация, която в известен смисъл започва да доминира в съвременната науката. Това е ситуацията, която възбужда нови теоретични и методологични проблеми. Същественото при нея е, че от дадено знание се поражда ново знание в резултат на определено въздействие върху изходното знание, въздействие, което се реализира не благодарение на усъвършенстванията на опитно експерименталната база на изследванията, а на трансплантирането на други знания. Това са и съображенията тази ситуация да се нарича транспозиционен взрив в науката.

            Казаното ни дава основание да насочим вниманието си към т.нар. транспозиционни взривове. Фактите неумолимо ни сблъскват със ситуации, в които подобни взривове са често наблюдавано явление в науката. Достатъчно е да се позовем на случаите, когато едно ново знание, възникнало в дадена научна област, води до пренастройване на цялата ѝ структура, в резултат на което се достига до неочаквани научни резултати.

            Известни са случаи, при които едни или други научни понятия от рода на информация, ентропия, код, език и др. като че ли блуждаят в света на различните науки и прониквайки в техните организми могат да доведат до дълбоки революционни промени. Във връзка с това в наше време т. нар. интердисциплинарни изследвания се превръщат в мощен генератор на знания. Силата на тези изследвания не е толкова в трансфера на идеи и методи, както обикновено се смята. Главното е транспозиционният ефект, ефектът в механизмите на пораждане на нови знания. Всичко това разкрива необозрими перспективи в областта на трансплантацията на знания в която са заложени немалки възможности за генериране на нови идеи, на нови знания. Такива възможности са налице преди всичко във взаимодействието между фундаментални знания от природни науки и технически знания, когато дадено базисно знание се превръща в източник на принципно нови идейни решения. Особен интерес представлява взаимодействието между науки от типа на математиката и информатиката, от една страна и науки, в които са назрели условията например за математизиране на основни изходни положения, от друга страна. В наше време подобни процеси интензивно се разгръщат между обществените и естествените науки.

            Същевременно се разширява сферата на действие и на един друг механизъм на пораждане на нови знания – чрез синтез, чрез нов начин на комбиниране на известни знания, като по този начин се достига до принципно нови фундаментални или приложни резултати. С напредъка на науката този механизъм става първостепенен фактор. Непрекъснатата диференциация на научното познание е всъщност лавинообразен процес на пораждане на специализирани знания, които сами по себе си, колкото и да са значими за науката, не могат да изявят своята реална стойност, докато не се интегрират в определена система. Днес науката изживява нов ренесанс благодарение и на това, че е създаден мощен масив от знания, чиято вътрешна интеграция води до революционни скокове. С осъществяването на тези скокове ще се обогатява самия масив от знания, а това няма как да не води до безпрецедентен разцвет на науката в бъдещето.

            Заедно с това не бива да се пренебрегва фактът, че механизмите на осемнадесети, деветнадесети и двадесети век, превърнали се в техническа основа на индустриалните революции се оценяват по-скоро като съчетаване на стари, отколкото като прилагане на нови принципи[2]. Смята се, че революционните феномени на Четвъртата индустриална революция трябва да се търсят не толкова в отделни крупни открития, а в синтеза на тези открития. Привежда се примерът с преминаването на транзисторните схеми към интегралните микросхеми, позволило да се усвои отначало третото поколение, а след това и четвъртото поколение компютри. В такъв аспект се провежда и създаването на роботите.

            Без да навлизаме в подробности ще отбележим, че търсенето на нови знания по такъв път изисква да се прилага добре обоснована стратегия. Така например не е без значение фактът какви знания се синтезират с оглед на целта да се получат принципно нови знания. Опитът показва, че най-перспективен е синтезът между цели области, които сами по себе си са в предния край на науката. В литературата се сочи, че от интегрирането на физиката, лазерната и електронноизчислителната техника се постигат принципно нови резултати – оптически съоръжения, числени експерименти, моделиране на физически явления, лазерни устройства за прецизно измерване, холографично запомнящи устройства, нови интегрални устройства, които са чувствителни и към светлината и към електричеството. В медицината напредъкът се обяснява с изградените връзки между научноизследователските работи в биологията, химията и молекулярната генетика. Прави впечатление и засилващият се интерес към хибридните науки като мехатрониката, оптоелектрониката и биоелелектрониката.

            От друга страна, все по-уверено си пробива път една характерна тенденция, намирайки израз в синтеза на водещи научни области, поставяйки началото на качествено нов тип производителни сили. Типичен пример в това отношение е тройния синтез между компютъра, лазера и ядрената енергетика, разкриващ немислими досега възможности не само и не толкова в тези три направления, колкото за интегралното решаване на фундаментални научни и приложни задачи. Разбира се, казаното не бива да се абсолютизира. Днес трудно могат предварително да се определят науките, от които ще излязат големите идеи.

Другата природа на живота

            В условията на Четвъртата индустриална революция, човекът създава фактически нова втора природа. Това е светът на материализираната технологична революция, който органично се враства във всички сфери на материалния, социалния и духовния живот. Тази „друга природа“ все повече ще се налага в живота на човека и в прогреса на обществото. И което е особено важно – тя започва да живее по свои собствени закономерности, подчинявайки се, разбира се, на законите на социално-икономическото развитие.

            Очевидно е, че от това как се проектира и развива другата природа все повече ще зависи бъдещето на обществото. Нещо повече, от нея зависи дали технологичната революция ще се развива в желаната от обществото насока, дали ще се създават технологии, които отговарят на потребностите за хармонично развитие на обществото и на човека. Изобщо другата природа се превръща в съдбоносен проблем. Затова трябва така да я създаваме и усъвършенстваме, че тя да се развива в съответствие с изискванията на икономическата и социалната ефективност. Въпросът по-нататък е в това,че човекът преминава от изследване на законите на естествената природа към изследване и на другата природа, в резултат на което достига до нови фундаментални знания. Нещо повече, нейното изследване в определен аспект се превръща в първостепенен проблем.

            Разглежданата стратегическа ориентация закономерно води до идеята за трансфера на знания. Като се има предвид, че научното знание е поливалентно, т.е. че то може да се използва многопосочно за създаване на различни технологии и продукти, включително и за дълбоки технологични пробиви, поглъщащи огромни средства, ясно е, че за нас трансферът на знания има първостепенно значение, без с това да се подценява необходимостта от собствени оригинални изследвания. С една дума, изменя се отношението на самата наука към нейния продукт, към знанията.

            Няма съмнение, че култът към знанието е необходим не само когато става дума за ново знание. Култ трябва да има и към знания, които са постигнати по-рано и са заели своето място в научния фронт. И това е обяснимо - нерядко решенията на проблемите се търсят не само чрез нови изследвания, а и чрез използване на налични знания. По такъв начин трансферът на знания е обективна необходимост и жизнена потребност в условията, когато се изгражда другата природа, в условията на съвременната технологична революция.

            Извеждайки в центъра на вниманието другата природа на човека, ние си даваме сметка, че познаваме твърде малко начините, по които тя се изгражда и функционира, нейните вътрешни закономерности, нейните взаимоотношения с естествената природа. От първостепенно значение е например фактът, че технологията е толкова по-висша, по-перспективна, колкото повече моделира същностните сили на живи организми и по-специално на човека, на неговия мозък. Не е случайно, че в наши дни биониката постепенно излиза на преден план и се налага като водещо направление и в науката и в техническия прогрес.

            Днес, когато науката се превръща в основна производителна сила на обществото, когато прагматичният дух завладява съзнанието и на най-отявлените привърженици на „чистата“ научна мисъл, в механизмите на научното познание все по-важно място заема вътрешната реконструкция на наличните знания като източник на нови знания, принципи, теории и т.н. Това означава още, че от чисто логическа гледна точка научното познание все повече ще се затваря в себе си, ще се възпроизвежда и саморазвива върху основаната на нов методологически и методически инструментариум. Казано по друг начин прогресът на познанието ще се осъществява и чрез модификация на по-ранни знания, което в информационните технологии се проявява като автогенеза на знанията.

            Заслужава внимание и т. нар. самоиндуктиращо се ускорение на развитието на науката. При него прогресът на знанието, разрешавайки едни или други проблеми, поставя нови проблеми. Налице е процес, който протича все по-ускорено по законите на разширеното възпроизводство, при това в повечето случаи без връзка с практически потребности. Няма да сгрешим, ако квалифицираме самоиндуктиращото се ускорение като своеобразен автоматизъм.

            Представляват интерес и случаите, когато откритията в една област на науката са тласък за открития в друга област. По-конкретно отделни постижения в различни области помагат да се намерят неочаквани решения на проблема като цяло или взети заедно дават едно ново начало. Откриването на лазера, който създаде практическа възможност да се генерират и използват кохерентни лъчи, беше непредвидено. Привежда се също така примерът с електронноизчислителната техника, чието бурно развитие е до голяма степен стимулирано от изследвания в атомната енергетика и в космическата област.

            Списъкът на подобни примери е голям. Но същността на въпроса не е в примерите, а в това, че развитието на миналото ще бъде процес на саморазвитие, което разбира се, не означава, че научните принципи, теории и т.н. престават да бъдат „мисловен аналог“ на обективните процеси, явления и закономерности. Изследването на този механизъм ще ни доведе до резултати, които са колкото неочаквани, толкова и фундаментални. Логично е например да се предложи, че той се поддава на система от правила по-безпрепятствено, отколкото класическият начин на генериране на знания. Това е и основният мотив научното знание да бъде представено във вид на експертна система. В случая, разбира се, главното не е опитът да се търси аналогия между знанието и експертната система, особено като се има предвид, че съвременните експертни системи са далеч от онова, което е заложено като възможност в компютърната техника. Факт е, че се търси решение, излизащо от каноните на известните подходи в анализа на научното изследване, от биологичния начин на генериране на идеи. Това означава също така, че колкото се ускорява този процес, толкова повече ще се сливат в едно единно цяло фундаменталните и приложните изследвания. Такъв е пътят, за да се реализират в много по-големи мащаби възможностите науката да се използва в практиката. И това е обяснимо, като се има предвид, че новите знания, които се постигат чрез синтез и интеграция, са с несравнимо по-широк обхват. Навлизайки по-дълбоко, по-пълно и многостранно във фундаменталните механизми на своето възпроизводство, науката увеличава преобразователната си сила.

            Както се вижда, днес ние все повече се изправяме пред проблеми, които рефлектират върху самата науката като решаващ фактор на прогреса. Съвременната технологична революция представлява поливариантен процес на разгръщане и на осъществяване на различни възможности. Причините за този факт са свързани вай-вече с това, че в наше време всяко техническо и технологично решение се основава на опредено фундаментално знание. Друг е въпросът, че фундаментални знания се постигат както в класическите естествени науки, така и в съвременните технически науки. Освен това между фундаменталните знания е налице строга субординация, без което е невъзможно да се формира един или друг научен принцип. Решаващо в случая е обстоятелството, че фундаменталното знание отразява основополагащи закономерности и във връзка с това притежава способността да се материализира многопосочно в различни технически и технологични решения. Неговата приложимост е толкова разнообразна, че позволява да се вземат понякога и взаимоизключващи се решения. Нещо, което се наблюдава в развитието на космическата техника, електронноизчислителните машини, химическата промишленост и др.

            Разбира се, осигуряването на разнообразие във вариантите на научния прогрес не е самоцел. Това е средство и то средство с първостепенно значение, за да се ускорява развитието на науката и на технологията, за да бъде това развитие по-ефективно, за да отговаря на ергономични, екологични и други изисквания. По самата си природа индустриалните революции са чужди на моновариантния подход, защото той неизбежно ограничава полето на възможните търсения и решения, сковава полета на мисълта, обрича по-изостаналите страни на непрекъснато догонване.

            Очевидно е, че въпросът за поливариантния характер на научния прогрес не засяга само научната политика, че това е непосредствен жизнен проблем на всекидневната работа за проектирането, моделирането, разработването и внедряването на нови образци на машини и технологични системи. При това става дума не просто за модификации на известни решения. Въпреки, че понякога модификацията е сама по себе си също пробив, така или иначе тя е повторение в основата си на известното. Задачата е да се излезе от известното, а това означава, че създаването на принципно новото решение започва още от преосмислянето на фундаменталните знания, от позицията да се търси антитеза на дадена теза. Определящо значение в случая има създаването на такива антитези, които засягат не само отделни машини и технологични процеси, колкото и те да са важни, а цели технологични системи, предизвикващи дълбоки поврати в икономиката и другите сфери на общество. Във връзка с това поливариантността на научно-техническия прогрес води до различни икономически, социални и духовни изменения в живота на хората. Тези различия могат да бъдат толкова значими и да очертаят нови непознати черти и своеобразия на самия начин на производството, на формирането и развитието на цивилизацията в дадена страна в рамките на определена обществена формация.

            Казаното не означава, че трябва да се обърне гръб на вече реализирани решения. Такъв подход би бил погрешен. Първо, защото ако не се опрем на постиганото е невъзможно да се ускори създаването на нещо ново. Второ, защото в определени случаи овещественият научен продукт е единственото нещо, което е изгодно на даден етап и неговото пренебрегване би означавало да се тъпче на едно място. Независимо от всичко това в магистралните направления на съвременната технологична революция разнообразието на осъществяваните „пробиви“ е практически без особено значение. Тук несъмнено си казват думата основните закономерности на индустриалната революция, които сами по себе си не са поливарианти. Такива могат да бъдат само формите на тяхното конкретно проявление в едни или други технически и технологични решения. Изобщо не можем да не се съгласим с една от мислите в аванс - дори да вървиш по свой собствен път, пак трябва да спазваш правилата на движението.

            В случая е от значение и обстоятелството, че определено технологично нововъведение е понякога еднозначно свързано с дадено фундаментално знание. Като правило веднъж използвано това знание не представлява повече интерес за авторите на нови технологични решения. Просто такива са правилата, утвърдени неформално в практиката на технологичното творчество. Досега малко се прибягва до ново, до вторично или до третично пресъздаване на едно фундаментално знание, в което са заложени практически много приложни възможности.

П о с л е с л о в

            Доколкото научната дейност представлява възпроизвеждане на достигнати научни резултати и генериране на нови знания, тя би могла да се разглежда като двуединен процес на репродуктивна и продуктивна дейност, чиито резултат е усъвършенстване на съществуващите и създаването на нови технологии. Но независимо от това дали става въпрос за традиционни или нови технологии и едните и другите се възприемат като начин на осъществяване на икономически дейности на всички стадии и етапи от създаването и използването на материалните и духовни ценности.

            Новите технологии обаче предизвикаха фундаментална промяна в икономическите системи и социалните структури. Четвъртата индустриална революция постави началото на един свят, в който виртуални и физически системи за производство си сътрудничат по динамичен начин и в глобален мащаб. Това даде възможност да се постигне абсолютно персонализиране на продуктите и да се създадат нови производствени модели. Тази революция обаче не се изчерпва само с интелигентните и свързани помежду си машини и системи. Нейният обхват е много по-широк, като се вземат под внимание и достиженията в областта на генното секвениране, нанотехнологиите, възобновяемите енергийни източници и квантови компютри. Именно сливането на тези технологии и тяхното взаимодействие във физическата, цифровата и биологичната сфера прави Четвъртата индустриална революция коренно различна от предшестващите я революции. Обобщено казано, тя се отличава със своята всеобхватност, бързина и многообразие на въздействието. Именно тази нейна особеност стана причина за безпрецедентни промени в научната дейност, икономиката, бизнеса, обществото и отделния индивид.

            Настъпилите промени неизбежно пораждат нови нерутинни проблемни ситуации, изискват принципно нови решения на вчерашни и днешни проблеми. Ето защо става жизнена потребността от нови анализи и обобщения. Изправени пред тези реалности висшите училища са принудени да преоценят своите позиции по отношение на провежданата от тях образователна и научна политика. В научните трудове и официалните документи се доказва необходимостта да се изработи нов тип научна политика, ново схващане за тази политика. Това обяснява и необходимостта ректорските ръководства да преустроят своята стратегия, вземайки под внимание новите технологии, в икономическите дейности от професионалните направления и специалности, по които ръководеното от тях висше училище провежда обучение на студенти.

14.06.2018 г.