Доклад на БКОНК от 19.04.2017 г.

ДОКЛАД

на председателя на БКОНК, относно необходимостта от актуализиране на специалностите и учебните планове във висшето образование

            Времето, в което живеем е белязано от четвъртата индустриална революция. Ускорението на процесите при нея върви с такива темпове, че човешкото съзнание трудно може да го възприеме[1]. Промените са исторически по отношение на скоростта, ширината и дълбочината на въздействие върху икономиката. За разлика от предишните индустриални революции сегашната се развива с експоненциална, а не линейна скорост. Това е резултат от многоликия, дълбоко взаимосвързан свят, в който живеем, както и от факта, че новите технологии пораждат още по-нови и все по-сполучливи пробиви в развиващите се технологични сектори като изкуствен интелект, роботика, интернет на нещата, автономните превозни средства, триизмерното принтиране, нанотехнологията, биотехнологията, материалознанието, съхраняването на енергия и квантовите изчисления.

            Свидетели сме на ускорено развитие на нови технологии, на съвременната наука, която няма равна на себе си в цялата предишна история на човечеството. Най-сдържаните, най-умерени прогнози предвещават бурен разцвет на научното знание. Определението на нашата епоха като епоха на четвъртата индустриална революция, като епоха на научен ренесанс са концентриран израз на един респектиращ феномен на съвременността, феномен предизвикващ и основателен оптимизъм и тревога за това ще съумеят ли хората разумно да използват постиженията на науката.

Процесът на диференциация на научното познание.

            Общият извод е, че сме подложени на информационен взрив, взрив в съдържанието на научните знания, взрив в количествените параметри на тези знания, взрив в носителите на научната информация. Тук ние оставяме настрана факта, че в някои области този взрив се проявява толкова мощно и внушително, че поражда сериозни трудности при използването на научната информация. Сега например образователната система прилага учебно съдържание, съобразено преди всичко с традиционна дисциплинна структура на научното познание. И тъй като обемът на научната информация нараства лавинообразно, досегашното образование започва да се задъхва в невъзможност да осигури нормално усвояване на учебния материал.

            В случая представлява теоретически и практически интерес обстоятелството, че информационния взрив се развива в условия, когато все по-дълбоко, все по-цялостно се осъществява минимизация на информацията, съдържаща се в научните знания. Нещо повече, колкото по-силно се разраства информационния взрив, толкова повече се засилва минимизацията на научната информация, както и обратно – колкото повече се минимизира научната информация, толкова повече нараства информационния взрив. В това всъщност се състои и един от парадоксите на съвременната наука.

            Очевидно е, че за да се разкрият причините за този парадокс е необходимо да се разгледа същността на науката в контекста на нейните взаимоотношения с практиката. Независимо от това дали е създадено научнообосновано или стихийно, веднъж възникнало и формирало се, научното знание се включва в регулиращия блок на обществото. Всяко знание като правило се използва за разрешаване на определени практически или теоретически проблемни ситуации, представляващи средства за регулиране на едни или други процеси.

            С обособяване на науката като система за генериране и съхраняване на нови знания все повече се налага необходимостта тези знания да се създават и акумулират в системи с относително малка информационна натовареност, а такива системи са отделните научни области, отделните науки. Тук принципът за минималност на информацията действа с пълна сила. В условията, когато състоянието на практиката е такова, че тя може да бъде регулирана само от знания, развивани в отделни клонове на научното познание, съществуват и се развиват преди всичко научни системи, които са диференцирани и в този смисъл са с относително минимизиран информационен пълнеж. Казано по друг начин, в такива условия би било неефективна, нежизнеспособна една наука, в която е акумулирано цялото знание.

            Отправна точка в случая би могла да бъде постановката за минимизация на информацията във всяка развиваща се система от знания. Имаме предвид отделната наука, научна област, научно направление и изследователски проблем. Последователното съобразяване с тази постановка ни води до извода, че в сложния свят на науката може да оцелее и да има бъдеще само система, която постепенно намалява своята информационна натовареност.

            При положение, че разглеждаме процесите на диференциацията и интеграцията на научното познание в тяхната историческа последователност, този извод се налага категорично. В подкрепа на казаното би могло да с прибави още, че вътрешният процес на диференциацията на основните класически науки е всъщност един неудържим процес на обособяване на научни области с минимизирана информация. Така че ходът на научното познание непрекъснато дава предимство на научни области, които са с по-висока степен на специализация и в този смисъл са с по-малка информационна натовареност.

            Казано по друг начин, развитието на научното познание е непрекъснат процес на разпадане на формирали се науки, научни области, научни направления. Колкото по-зряло, по-развито става научното познание, толкова повече се отива към система с относително малка информационна натовареност. Пътят за изграждането на една единна наука преминава не през формирането на все по-общи, по-широки научни области, докато се стигне до общата наука, а през разпадането на това, което сега разделя науката.

            Днес все по-ясно се очертават контурите на конкретния механизъм, чрез който се разрушава дисциплинната структура на научното познание и се формира новият облик на науката. Ядрото на този механизъм е изследователският проблем. Както е известно, в предните позиции на науката все повече излизат проблеми, които са комплексни и в зависимост от това изискват да се прилага към тях интердисциплинарен подход. Тук се извършват дълбоки и сложни интеграционни процеси, протичащи на равнището на отделен изследователски проблем. Те са необходими не за да се обособяват нови науки, а за да се изследва с помощта на методи от различни науки даден конкретен проблем. Интердисциплинарният подход има смисъл и е оправдан само в такъв контекст.

Интердисциплинарният и комплексен контекст.

            Все повече се налага мнението, че развитието на науката и нейното възпроизводство ще се извършва не чрез обогатяването на отделните науки, а чрез решаването на отделни комплексни проблеми. Във връзка с това все повече ще намалява дисциплинната структура, науките ще изчерпват своите възможности за собствено развитие, ще се изгражда единен и общ изследователски апарат за разрешаване на конкретни научни и практически проблеми.

            Казаното обуславя принципно нови черти и характеристики на научния подход. В центъра на този подход стоят комплексни научни и практически ситуации, чието разрешаване е мощен източник, генератор на нови знания и на нови методи. Впрочем това е въпрос, който още сега придобива все по-голяма актуалност.

            Няма да сгрешим, ако отбележим, че формирането на научни структури с относително минимална информационна натовареност е същностна закономерност в развитието на науката. Именно тя представлява сърцевината на интензификацията на науката, разглеждана като процес на генериране на нови знания. Общото в този процес в миналото и понастоящем е, че производството на знания се извършва в относително прости, икономични и с най-малък информационен пълнеж системи. Само такива системи са могли да осигурят прираста на знанията. Но ако в миналото разглежданият процес на интензификация неизбежно е протичал в екстензивна форма – чрез диференциация на знанията и обособяване на различни научни области, днес той има качествено нови особености, доколкото се осъществява чрез синтез, чрез интеграция на научните знания.

            Всичко това поражда нови проблеми във връзка с интензификацията на научната дейност. Преди всичко тук се отнася проблемът за провеждането на такава стратегия на науката, която осигурява преден фронт на изследвания в интердисциплинарен контекст. Поради изтъкнатите съображения именно това са активните зони на съвременното развитие на науката, където могат да се очакват пробиви и съществени резултати.

            При така създалите се условия би могло да се реализира и ефективна селективна стратегия. Нейното прилагане обаче ще бъде анахронизъм, ако тя се основава на традиционните дисциплинарни изследвани, ако не дава приоритет на интердисциплинарния подход в изследванията. Именно чрез тях може да се покрива широк периметър на науката и практиката, да се постигат с по-малко средства значими резултати. За да се изгради и прилага такъв подход е необходимо научните знания да се минимизират в интердисциплинарен и комплексен контекст. Това ще даде възможност да се постига максимален ефект с минимизирани знания. Тук следователно се сблъскваме с нов подход в приложението на научните знания.

            Другото уточнение, което ще направим е, че и в миналото и днес практиката се проявява в едно грамадно разнообразие от форми, задачи и конкретни ситуации. Обхващането и регулирането на това разнообразие се сблъсква с извънредно сериозни проблеми. То се оказва трудно дори в условията на сегашния информационен взрив. При това положение самата минимизация на научните знания също би била неефективна, ако не се проведе последователно върху принципа – минимизираното знание да притежава способността да обхваща широк периметър от практиката, да обслужва решаването на различни задачи. Изобщо тук попадаме в една ситуация, когато „мини“ знания, притежават „макси“ възможности в практиката. Постигането обаче на такъв резултат е свързано – наред с другото и с умелото минимизиране на знанията в научния подход. То предполага преди всичко „превеждане на съответните знания на „езика“ на практиката. Доколкото обаче практическите задачи като правило са интегрални задачи, първостепенно значение има процедурата за разработването на също така синтезиран научен продукт. Този продукт може да се реализира в различни форми – социални норми и производствени технологии, модели и проекти, концепции и програми и т.н. Във връзка с това заслужава внимание фактът, че крайният научен продукт годен да бъде внедрен в практиката, е минимизирана научна информация не защото представените в нея знания са бедни и еднократни, а защото са, първо, максимално уплътнени и, второ, синтезиран резултат на множество знания от различни научни области. Изобщо с минимизацията се постигат несравнимо по-богати, по-многообразни, по-значими научни продукти.

            По своята същност тук става въпрос за синтезиран научен продукт, създаден от интегрирането на научното познание. Новото и главното в това отношение е фактът, че интегрираното разглеждане на науката става необходимо условие за научното познание и практическата дейност. Това явление присъства и при диференциацията на познанието. Но ако тук изходно начало на анализа е разчленяването на познанието, то в неговата интеграция изходно начало е търсенето и намирането на такива системни характеристики, които водят до синтезирането му. Продукт на този процес е формирането на синтетични научни дисциплини и направления. В случая не става въпрос за така наречените междинни науки от рода на биохимията или физикохимията. Сега ние сме свидетели на нов тип синтез на науките, в резултат на които се обособяват понятия, категории и теории на границата между три, четири, пет и повече класически науки. За някои от тези научни направления е трудно да се установи изобщо от кои дисциплини произхождат.

            На тази основа в съвременната наука получиха силно развитие междудисциплинните изследвания. Сега интегрирането на познанието овладява терена на всички науки, това е подход, който осигурява по-нататъшен прогрес в познанието и практическата дейност на хората. Във връзка с това първостепенно значение и за науката и за образованието, и за културата, и за материално-производствената дейност придобива задачата да се разкрият мисловните конструкции, в които и чрез които се осъществява синтез на знанията и практическите действия.

            Изтъкнатото обстоятелство предопределя в много голяма степен прилагането на интегрирания подход. Това по-конкретно означава, че мисловните конструкции, в които се осъществява синтезът на знанията са и понятията и категориите, и теориите, и научни области, както и направления. Погледнато абстрактно, всяка една от тези конструкции има своето място и своето реално значение, както в научното познание, така и в образователния процес. Заедно с това проблемът за интензификацията на учебното съдържане си остава проблем дори и цялото това съдържание да бъде изградено върху основата на посочените мисловни конструкции. Проблемът произтича от това, че на самите синтетични феномени също е присъщо свойство да се размножават, при това много по-бързо и с удивително разнообразни черти, което затруднява тяхното систематизиране и овладяване. Доскоро например се търсеше решение в изучаването на науки с двойно название. Имаме предвид физикохимията, биохимията, геохимията и т.н. Оказа се обаче, че тези науки вече са въвлечени в орбита на синтетичните науки от по-висш ранг, например физикохимичната биология. Такава е ситуацията и в областта на методите на научното познание. Много методи, които сега ни се представят като интегрално изградени след време ще бъдат елементи от методи от по-висш ранг.

Трансдисциплинарните принципи и проблеми.

            Изтъкнатото разбиране за същността на интегрирания подход съдържа в себе си, макар и имплицитно, намек за онези минимизирани форми, в които се концентрира богатството на научната информация, съдържаща се в самите синтетични феномени. Ако вземем предвид сегашния етап на развитие, така минимизирана форма е научния принцип. В него се съдържат най-общите и съществени представи за строежа и закономерностите на изследваната област от действителността. С оглед на това изучаването на основните принципи минимизира знанията и позволява бързо и без особени затруднения да се усвояват научни области без да се повтаря цялото съдържане на науките, които ги обуславят.

            Изучаването на научните принципи осигурява нов подходи при овладяването на научните методи, доколкото научния принцип, приведен в действие, се превръща в научен подход. Реалният проблем по-нататък е да се изолират водещите принципи, което би следвало да стане на равнище отделни науки, групи от науки и всички науки.

            От казаното нас в случая ни интересуват общонаучните принципи и проблеми, които е прието да се наричат трансдисциплинарни. Умелото въвеждане на тези принципи и проблеми ще доведе до дълбока трансформация в образованието. Въпросът в случая не се свежда само до това, че се съкращава обемът на учебния материал. Изучаването на трансдисциплинарните принципи и проблеми позволява да се вникне в универсалните връзки и закономерности на света, да се развива широкомащабно мислене и глобално виждане.

            В един опит за адекватно разкриване на същността на интегрирания подход следва да се вземат под внимание и някои явления, които са показателни за възможността да се реализира по-висш синтез върху основата на този подход. В някои области подобни явления са сравнително отдавна констатирани и описани като факт и до известна степен като закономерност. В други области практиката фактически изпреварва теоретичното изясняване на тези явления. Говори се например за математизация, за хуманизация и т.н. Този процес е израз на закономерно засилващо се взаимодействие между различни явления, но неговата същност е далеч по-дълбока, по-сложна отколкото простото взаимодействие. Във връзка с това би било некоректно той да се разглежда като един от случаите на междудисциплинните изследвания или на комплексния подход в организацията и управлението.

            Тук няма да разглеждаме всички класификации на видовете интеграция между различните дисциплини. Ако вземем обаче една от най-популярните класификации на видовете кооперации между различните дисциплини, можем да говорим за мултидисциплинарност, плуридисциплинарност, междудисциплинарност и трансдисциплинарност. Първото от тези понятия обозначава съчетаването на различни дисциплини, които понякога нямат връзка помежду си. Във втория случай са включени дисциплини, между които са налице определени съдържателни отношения. От своя страна понятието междудисциплинарност, характеризира взаимодействието между две или няколко различни дисциплини, вариращо от простия обмен на идеи до взаимната интеграция на концепции, методологии, процедури, терминология, организация на изследвания и т.н. Що се отнася до трансдисциплинарността тя може да се дефинира като създаване на обща система от аксиоми за определен клас от дисциплини.

            Разбира се, с това далеч не се изчерпва въпросът за класификацията на интеграционните процеси между дисциплините. Възможна е и класификация в работата за решаване на комплексни задачи в управлението и изобщо във всяка практическа дейност. Както показва опитът тук могат да се създават мултикомплексни, плурокомплексни, интеркомплексни и транскомплексни програми. Във всеки един от тези случаи се налага формирането на специфичен организационен механизъм, чието функциониране би могло да се регламентира преди всичко с правилата на програмно целевия подход.

            Налага се обаче да отбележим, че посочената класификация не дава убедителни отговори за същността на разглеждания процес на взаимодействие. Този процес не може да се подведе под нито едно от посочените понятия. Изобщо интеграцията на познанието във всяка област има свои правила. В научната литература е прието например процесите на математизация да се разглеждат като вид взаимодействие, в което се осъществява пренасянето на понятия и методи от математиката. Такова пренасяне, разбира се, трябва да има, но то е елементарен емпиричен факт, който не може да обясни същността на посочения процес. Така би следвало да се разглежда и интелектуализацията на производството и на цялата обществена практика.

            Разкриването на същността на този процес изисква да се има предвид, че в чист вид математическото познание е вид дейност, която се осъществява по свои специфични закони. Това познание е особена форма на духовно усвояване на света, усвояване на законите на математиката и се реализира в особени понятия, категории и закони.

            В този смисъл отделните природни или обществени науки, изследващи едни или други фрагменти от действителността, също представляват специфични форми на духовно усвояване на света, всяка една от които има свой понятиен и методически апарат.

Към висш синтез на научното познание.

            Изследвани от тази позиция, процесите на математизацията на дадена наука са дълбоко същностно съдържание на синтеза между науките, чиято отличителна черта в случая е обстоятелството, че подложената на математизация наука започва да усвоява света и по законите на математиката с оглед на своя специфичен предмет и задачи. Следователно математизацията не е нито само пренасяне на математически методи в други науки, нито просто прилагане на известни методи от една област в друга област. Това е нов вид творческа научноизследователска дейност, която е резултат на висш синтез в самата логическа структура на научното познание. В условията на такъв синтез се достига до по-съвършено и универсално знание, както в науката където се осъществява математизация, така и в самата математика, която обогатява своя понятен и методологически апарат.

            Няма да сгрешим ако отбележим, че разгръщащия се процес на все по-голямо задълбочаване на човешкото познание води до нарушаване на границите между традиционно формиралите се науки и научни дисциплини, до тяхното интегриране. Човекът започва да усвоява света по нови закони и закономерности на научното познание, в които се интегрират на системна основа логически структури и научноизследователски методи от различни науки. Ясно е, че тук не става въпрос за пренасяне на познавателни методи и средства. Въпросът обаче е далеч по-сложен, защото се извършва дълбок процес на трансформиране на едни познавателни структури в други, на формиране и обособяване на нов тип духовно усвояване на света. Реално погледнато проблемът е във всяка наука да се изработят нов тип логически структури и понятийно-методологически средства, които позволяват да се обхване по-адекватно изучаваният обект. Такъв днес е смисълът на математизацията и навлизането на новите технологии в научното познание.

            От друга страна е назрял въпросът за въвеждането на известен ред в съществуващата интеграция на научното познание. Неговото привеждане в една единна система би ни позволило планомерно и целенасочено да ръководим и с логически и с организационни средства този процес. В случая е възможно да се приложи подходът, който се използва при анализа на методологията. От тази гледна точка могат да се очертаят няколко направления в разгръщането на разглеждания процес. На равнище обща методология бихме могли да посочим процеса на философизация на научното знание, обхващащ диалектизацията, гносеологизацията, логизацията и т.н. Другото равнище се отнася за общата частнонаучна методология, засягаща процеса на математизация, инструктурализация и т.н. На следващото равнище е собствената методология, включваща процеса на икономизация, социологизация, аксиологизация и т.н.

            Тези проблеми са много и най-разнообразни във връзка с взаимодействието между отделните страни на обществената действителност. В нея също се извършва нов тип синтез и все по-тясно преплитане и срастване на явления от различен характер. Между тях се установяват много по-тесни взаимовръзки, които водят до това, че всяка по-съществена промяна в една област се разпространява по веригата на целия обществен организъм. Но и в тази област характерът на извършващите се процеси далеч надхвърля рамките на традиционния тип взаимодействия.

            От друга страна, имаме всички данни и научни изводи, които ни позволяват да приемем, че в цялата духовна сфера се разгръщат общи процеси на синтез.Тези процеси ни позволяват да утвърдим принципно нов подход в развитието, организацията и управлението на духовната сфера, в центъра на който ще стоят общите проблеми на тази сфера.

            По същество става въпрос за интегриран подход, който ще ни даде възможност да минимизираме проблемите, да формираме, условно казано, трансдисциплинарна проблематика, която да снема в ново единство цялата система на духовна култура. Този подход ще ни позволи да формираме критерии за подбор на проблемите, на методите и средствата за управление на цялата духовна сфера. В резултат на неговото прилагане ще бъдат създадени нови модели на информация, която се транслира чрез средствата за масова информация, като се търси нов синтез на науката, изкуството, политиката и т.н. Нещо повече, той ще ни даде възможност да се оптимизира организацията и особено управлението на духовната сфера. В крайна сметка чрез този подход може да се постигне ново качество на единството на методите и средствата за управление на културата, науката и образованието.

            Обобщено казано става дума за интегриран подход в развитието на духовния потенциал на нацията, за оптимално използване на съвременните постижения на науката и техническия прогрес, за по-нататъшно развитие на духовната култура като самостоятелна система, за рязко увеличаване на възможностите за творчество на цялото общество в процеса на духовното усвояване и преобразуване на действителността.

            В заключение ще отбележим, че логиката на науката поставя нови проблеми пред висшето образование, засягащи прилаганите при него учебни планове, учебни програми и изобщо целия учебен процес. Силното развитие на интегративните и синтетичните тенденции води до изграждането на мощни системни формации в познавателната и практическата дейност на човека. Но разширяването на човешкото познание изисква и задълбочаване. Синтезът на съвременното знание е такова разширяване отвън навътре. Колкото повече се разширява кръгът на интегрираните знания, колкото повече се нарушават границите между отделните науки, толкова повече се стеснява, уплътнява, минимизира знанието и неговия понятиен и методологически апарат. В резултат на това се осъществява тенденцията да се формират силно синтезирани знания с голям обхват на приложимост при решаването на различни теоретични и практически задачи.

София, 19.04.2017 г.                                                           Председател на БКОНК:

(проф. д-р М. Рибов)

 


Докладите на БКОНК се изпращат на Президентството на Република България, Министерския съвет, Комисията по образованието и науката към Народното събрание, Министерството на образованието и науката, Националната агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.