Доклад на БКОНК от 26.06.2022 г.

Д О К Л А Д

от председателя на БКОНК[1]

Относно: Научната етика

            Въпросът за научната етика е не само сложен, но и изключително актуален[2]. Като казваме това, имаме предвид общоизвестния и безспорен факт, че както отделния учен, така и научната общност твърде често се оказват в сложни и поливариантни проблемни ситуации, изходът от които до голяма степен зависи от нормативната система, отнасяща се до науката и учените. Днес на регулация подлежи цялата научна дейност – и нейната организация и нейното управление, и използване на научните резултати в практиката. Методологията вече предварително се проектира и структурира, започва да се планира експериментът и моделирането.

            И наистина, научната дейност като система за генериране на знание и решаване на познавателни проблеми винаги е функционирала съобразно определени норми, чието отражение е една или друга методологическа система. Разбира се, в един значителен период от време подобни системи са се формирали и развивали като неразделна част от изследователския процес и са съставлявали съдържанието на стихийно изграждащи се програми, притежаващи свои еталони и правила. Заедно с това няма да бъде преувеличено ако се каже, че с възникването на философията се развива и процесът на методологическо въздействие върху тези еталони и правила. Към този процес стават съпричастни и учени от частните науки. При това днес процесът на регулирането на научната дейност разширява своя обект и съдържание, обхващайки не само вътрешнонаучните, но и външнонаучните отношения, както и отношението между науката и обществото.

            Казано по друг начин, сега обект на регулация са оценъчните и нравствените страни от дейността на учените, както и изследователските дейности, свързани с методологията, експеримента, моделирането и проектирането. Във връзка с това – наред с мощното развитие на научната методология и в теорията и в практиката подобаващо място заемат опитите да се формират и прилагат норми, регулиращи дейността на учените и техните взаимоотношения във връзка и по повод на нравствени, естетически и политически критерии.

            Превръщането на науката в непосредствена производителна сила, в активен фактор на социалния и духовния прогрес, който понякога води до коренно противоположни резултати, придава голяма сила на факторите от политически и нравствен характер. Сега например науката има първостепенно значение за определянето на социално-политическата стратегия на държавата. В тази обстановка нейното развитие, стимулиране и използване се превръща в проблем на политическата стратегия, нещо, което намира израз в разработването и прилагането на съответната научна политика. При това самата научна политика е ярък пример за нормативна система регулираща науката. Вече във всички страни, притежаващи такава политика се оформя и съответното законодателство, да не говорим за внушителния, вземащ безпрецедентни размери процес на институционализация на науката.

            От друга страна, подчертавайки още веднъж относителната самостоятелност на науката като система за духовно производство, не трябва да подценяваме факта, че сега с голяма сила се развива не само процес на сциентизация[3] на обществото – на икономиката, политиката и управлението, но и процеса на икономизация, на социализация, на политизация и на естетизация на самата научна дейност. Във връзка с това интензивно се работи за изясняване на специфичните норми и правила, регулиращи научната дейност в един или друг аспект. Същевременно все повече се прибягва към изграждане на интегрални, общи нормативни системи, които съдържат единни правила и норми. На тази основа настъпват сериозни изменения в самата архитектоника на науката, които изследват науката и нейното приложение в практиката.

            Всичко това поставя важни теоретически и приложни проблеми, свързани с научната етика. Реално погледнато науката и етиката представляват две различни форми на обществено съзнание, които изглеждат толкова далечни една от друга, че е трудно да се установи тясна връзка между тях. Научното мислене е теоретично мислене, основано върху логическо абстрахиране, има строго организиран характер, анализира обективни закони на действителността и установява истинско знание за тях в определени логически обобщения. Етичните представи пък са свързани главно с разрешаване на всекидневни житейски проблеми, в които се преплитат рационални и чувствени елементи. Дейността на етичното съзнание е насочена не просто към установяване на истината и знанието, а към формулирането на жизнени цели и правила на поведение, към вземане на практически решения и избор на постъпките. И въпреки това проблемите за съотношението между етиката и науката имат съществено значение и за двете. В този смисъл особено важно е значението на етиката за науката и на науката за етиката. В първия случай става въпрос за ролята на моралните принципи в дейността на учения. Що се отнася до втория случай той засяга значението на науката за етиката и по-конкретно възможността за научно обосноваване на нравствените принципи.

Значението на етиката за науката

            Съвременната наука и техника дадоха в ръцете на човека мощни средства за съзидание и разрушаване. Научно-техническите постижения от една страна могат да служат на интересите на човека, да спомагат за създаване на високо материално и духовно равнище на неговия живот. Но те могат да бъдат използвани и против човека. Това именно налага не само да разпознаваме, но и да управляваме отрицателните въздействия, които тези постижения могат да породят.

            Нововъведенията, породени от Четвъртата индустриална революция – като се започне от биотехнологиите и се стигне до изкуствения интелект – предефинират самото значение на думата „човек“. Те удължават живота ни, подобряват здравето, познанията и способностите ни по начин, който допреди години бяха запазена територия на научната фантастика. Но докато знанията и откритията в тези области напредват, на преден план излиза вниманието и ангажимента ни да помислим сериозно как ще се отнесем към въпросите, свързани с удължаването на живота, „дизайнерските“ бебета, извличането на памет и много други.

            Необходимо е да осъзнаем, че тези невероятни открития биха могли да бъдат манипулирани, за да служат на нечии конкретни интереси, които не съвпадат с интересите на цялото общество. По този повод някои учени отбелязват, че докато краткосрочното въздействие на изкуствения интелект зависи от това кой го контролира, то дългосрочното въздействие зависи от това дали той може изобщо да бъде контролиран. В този смисъл всички би следвало да си зададем въпроса какво можем да направим сега в момента, за да имаме по-голям шанс да пожънем ползите и да избегнем рисковете от него[4].

            В това отношение заслужава внимание опитът на някои компании да развият цифровия интелект по начин, за който е най-вероятно да е в полза на цялото човечество, без ограничението от задължително генериране на финансова възвръщаемост[5]. Според ръководителите на тези компании едно от най-важните въздействия на Четвъртата индустриална революция е потенциалът й за овластяване, катализиран от сливането на нови технологии. Те считат, че най-добрия начин за развитието на изкуствения интелект е ако в центъра се поставят овластяването на хората и ако до изкуствения интелект има свободен достъп за всички[6].

            От друга страна въздействието на някои конкретни технологии като интернет или смартфоните върху човека е сравнително добре познато и широко обсъждано сред експерти и учени. Други въздействия обаче са много по-трудни за разбиране. Това важи например за изкуствения интелект или синтетичната биология. Възможно е и в близко бъдеще да видим дизайнерски бебета и цяла поредица други „редакции“ на човешките ни черти – от елиминирането на генетичните заболявания до засилване на познавателните ни способности. Оттук ще произлязат най-големите етични и духовни въпроси, пред които сме изправени като човешки същества.

            Ще продължим с това, че технологичният напредък ни тласка към нови граници на етиката. Трябва да използваме постиженията в биологията само за да лекуваме болест или да се възстановяваме след нараняване или е приемливо да превърнем себе си в по-съвършени човешки същества? Ако приемем последното рискуваме ли родителството да стане продължение на консуматорското общество, а собствените ни деца да се превърнат в „стока“, в изработени по поръчка обекти на желанията ни? И какво означава да бъдем „по-съвършени“? Да не боледуваме? Да живеем по-дълго? Да бъдем по-умни? Да тичаме по-бързо? Да изглеждаме по определен начин?

            От такова естество са и въпросите, провокирани от изкуствения интелект. Например какво ще кажете за възможността компютрите да започнат да мислят преди нас или дори да ни превъзхождат в мисленето? Amazonи Netflix вече притежават алгоритми, които прогнозират кои филми и книги бихме искали да гледаме и прочетем. Сайтовете за запознанства и намиране на работа предлагат партньори и работни места – в нашия квартал или където и да било по света – които според техните системи вероятно най-много ни подхождат. Какво ще правим? Ще се доверим на съветите на един алгоритъм или на съветите на роднини, приятели или колеги? Дали да се консултираме с лекар робот, използващ изкуствен интелект – с перфектен или почти перфектен процент правилно диагностициране или да си останем при лекаря човек, който ни познава от години? Започнем ли да разсъждаваме по тези въпроси и техните последици за хората ние се оказваме в неизследвана територия – зората на човешката трансформация, която не прилича на нищо, което сме виждали в миналото.

            Заслужава внимание и въпросът, свързан с прогнозирането на изкуствения интелект и машинното самообучение. Ако нашето собствено поведение във всяка ситуация стане предсказуемо, то колко лична свобода ще ни е останала и дали няма да пожелаем съзнателно да се отклоняваме от предсказаното? Възможно ли е това да доведе до ситуация, в която самите човешки същества ще започнат да действат като роботи? Така стигаме и до философския въпрос: как да поддържаме своята индивидуалност, източника на нашата различност и демокрация в цифровата епоха?

            Едва ли е нужно да се разяснява обстойно, че колкото по-цифров и високотехнологичен става светът, толкова по-голямае потребността ни все пак да усещаме човешкото у себе си, подхранвано от близките ни отношения и социални взаимодействия. Събуждат се все повече опасения, че докато Четвъртата индустриална революция задълбочава индивидуалните ни и колективни отношения с технологията, това може да повлияе негативно на нашите социални умения и способност да изпитваме емпатия. Вече виждаме как това се случва. Проучване, проведено сред студенти е установило спад от 40 % в чувството на емпатия в сравнение с техни колеги от 80-те години на миналия век, като основно този спад е възникнал след 2000 г.[7] Освен това е констатирано, че 44 % от днешните тийнейджъри никога не прекъсват връзката си с електронните устройства, дори докато спортуват или се хранят със семейството или с приятели. Тъй като личните разговори лице в лице все повече се изтласкват от „общуването“ онлайн има опасения, че младежите от цяло едно поколение, напълно погълнати от социалните мрежи, вече изпитват огромни затруднения да изслушват човека отсреща, да осъществяват контакт с очи или да разчитат езика на тялото[8].

            Фактът, че постоянно сме „свързани“, може да ни лиши от едно от най-важните удоволствия - да си дадем време за малко почивка, за размишление и провеждане на съдържателен разговор, който не е подпомогнат от технологиите и социалните мрежи. Установено е например, че когато двама души разговарят, самото физическо присъствие на телефона на масата между тях или дори в обхвата на периферното им зрение променя едновременно темата, по която си говорят и степента им на свързаност помежду им[9].

            Установено е също така, че колкото повече време прекарваме потопени в „цифровия океан“ толкова по-плитки стават нашите познавателни способности, поради факта, че сме престанали да упражняваме контрол върху своето внимание. Обобщено казано интернет по самия си замисъл е една разсейваща система, една машина, специално предназначена да отклонява вниманието ни. Честите откъсвания на вниманието „разпръсват“ мислите ни, отслабват паметта и ни карат да се чувстваме напрегнати и неспокойни. Колкото по-сложна е веригата на мислите, с които сме ангажирани, толкова повече ни вреди такова отвличане на вниманието[10].

            В най-дълбоката си същност изобилната информация води до оскъдно внимание. При това, ситуацията се е влошила още повече днес и особено на хората, натоварени да вземат решения, които сякаш са претоварени с твърде много „разни задачи“, погълнати от вълната от информация, непрекъснато на „пълни обороти“ и в постоянен стрес. В една епоха на светкавична скорост нищо не може да бъде по-вълнуващо от това да забавиш темпото. Казано по друг начин в условия на постоянно движение нищо не е толкова наложително, колкото да седнеш спокойно и да помълчиш[11].

            Изобщо, отличителна черта на нашето време е растящата заетост на човека. Нашият мозък, ангажиран от всички електронни инструменти, които ни държат свързани 24 часа в денонощието рискува да се превърне в машина, която не спира нито за секунда, поставяйки ни в ситуация на непрестанна полуистерия. Съвсем не са рядкост разговорите ни с хора на важни ръководни позиции, които казват, че вече не разполагат с нужното време да спрат за миг и да поразсъждават, камо ли да се насладят на възможността да прочетат дори кратка статия без да бъдат прекъснати. Натоварени да вземат решения от всички краища на глобалното общество, изглежда са в състояние на все по-голямо изтощение, затрупани от множество състезаващи се помежду си искания, което ги хвърля в усещане за безсилие, после примиреност, а понякога и пълно отчаяние. В новата ни цифрова епоха наистина е трудно да се върнем назад, макар че не е невъзможно[12].

            Новите технологии драстично променят естеството на труда във всички отрасли и професии. Различни категории труд – особено свързаните с механично повтарящи се операции и прецизен ръчен труд – вече са автоматизирани. С експоненциалното нарастване на компютърната мощ ще ги последват и много други. Доста по-скоро отколкото повечето хора предполагаха работата на различни професии като юристи, финансови анализатори, лекари, журналисти, счетоводители, застрахователи или библиотекари, може да бъде частично или напълно автоматизирана.

            Казано по друг начин, основната несигурност касае степента, до която автоматизацията ще замени човешката работна ръка. Колко време ще е нужно за този процес и колко далеч ще стигне той? На този въпрос трудно може да се даде отговор. До този момент данните сочат, че Четвъртата индустриална революция изглежда създава по-малко работни места в новопоявилите се отрасли, отколкото предишните революции[13]. Установено е, че иновациите в областта на информационните и други „подривни“ технологии имат тенденцията да повишават производителността чрез замяна на съществуващите работници, вместо да създават нови продукти, за чието производство е необходима повече работна ръка. Обобщено казано близо половината от работните места са изложени на риск – може би още през настоящето десетилетие – при това с много по-широк размах при закриване на работни места и с много по-бързи темпове, отколкото промените на пазара на труда, преживени при предишните индустриални революции. Освен това тенденцията е към по-голяма поляризация на пазара на труда. Заетостта ще нарасне във високодоходните професии на умствения труд и творчеството, както и в нискодоходния физически труд, но значително ще намалее на носещите средни доходи професии, които изискват рутинни и повтарящи се операции[14].

            Новото и главното е, че към това заместване тласкат не само нарастващите възможности на алгоритмите, роботите и други „не човешки активи“. Реално погледнато критичен движещ фактор за автоматизацията е фактът, че през последните години компаниите са работили усърдно, за да дефинират по-прецизно и да опростят различните работни позиции, което е част от усилията да възложат на външни изпълнители, да изнесат позиции в други държави и да създадат условия задачите да се извършват като „цифрова работа“. Именно това опростяване на работните задачи прави алгоритмите вече по-подходящи да заменят хората. Дискретните добре дефинирани задачи водят до по-добър контрол и повече висококачествени данни, свързани със задачата, като по този начин се създава по-добра база, върху която алгоритмите да бъдат ефективно проектирани.

            В същото време, когато разсъждаваме върху автоматизацията и феномена на заместването на човешкия труд, трябва да устоим на изкушението да се присъединим към поляризираните мнения за влиянието на технологиите върху заетостта и бъдещето на труда. Очевидно е, че Четвъртата индустриална революция ще окаже голямо въздействие върху пазара на труда и работните места по целия свят. Това обаче не означава, че сме изправени пред дилемата „човекът или машината“. В действителност в голяма част от случаите сливането на цифрови, физически и биологични технологии, което стои зад текущите промени, ще послужи за подобряване на човешкия труд и познания, което означава, че ръководителите трябва да подготвят работната сила и да развиват образователни модели за бъдещата работа заедно и в паралел с все по-способни, свързани и интелигентни машини.

            Изтъкнатите съображения ни навеждат на мисълта, че в обозримо бъдеще нискорискови работни места ще бъдат тези, които изискват социални и творчески умения и по-специално вземането на решения при ситуация на несигурност и разработването на нови идеи. Това обаче може да не продължи дълго време. За пример може да послужи една от най-творческите професии – писателският труд и появата на автоматизирано генерирано повествование. Сложните алгоритми могат да създадат смислен текст във всеки стил, подходящ за определена аудитория[15].

            Ще изтъкнем освен това, че при такава бързо развиваща се работна среда способността да се развиват бъдещите тенденции в заетостта и нуждите по отношение на знанията и уменията, необходими за адаптиране става още по-важна за всички заинтересовани страни. Тези тенденции се различават по отрасъл и география, затова е важно да се разберат специфичните за конкретния икономически отрасъл или държава последици от Четвъртата индустриална революция. Безспорно е обаче, че уменията за решаване на сложни проблеми, социалните умения и познаването на системите ще бъдат много по-търсени от физическите способности или умения, свързани с генерирането на съдържание. Макар за повечето професии да се очаква повишаване на заплатите и по-добър баланс между професионалния и личния живот, очертава се тенденция за влошаване на сигурността за работните места в повечето отрасли.

            От друга страна става ясно, че жените и мъжете ще бъдат засегнати по различен начин от новите технологии, което потенциално ще изостри неравенството между половете. Очертават се две тревожни тенденции. Първата от тях се състои в това, че при сегашния темп на напредък ще са необходими десетки години за постигане на икономически паритет между половете в глобален мащаб. Втората тенденция показва, че напредъкът е прекалено муден и е възможно паритетът между половете допълнително да бъде забавен[16]. В този контекст е особено важно да се вземе предвид въздействието на Четвъртата индустриална революция върху неравнопоставеността между половете. Необходимо е да се изясни по какъв начин ускоряващото се темпо на промяната в технологиите, което обхваща физическата, цифровата и биологичната сфера, засяга ролята на жените в икономиката, политиката и обществото?

            Проблемът, разбира се, е сложен и труден за решаване. Загубата на работни места има отрицателно въздействие в много отношения, но кумулативният ефект от значителни загуби в цяла редица категории, които традиционно дават на жените достъп до пазара на труда, представлява особено критичен проблем. По-конкретно това ще изложи на риск домакинствата с един работещ родител - ако той е нискоквалифицирана жена, ще намали общите приходи в семейства с двама работещи и ще разшири още повече и без това тревожната пропаст между двата пола в световен мащаб.

            Актуален е и въпросът, свързан с появата на нови работни позиции и категории труд. По-конкретно се има предвид какви нови възможности биха се открили за жените в един пазар на труда, трансформиран от Четвъртата индустриален революция? Въпреки че е трудно да се структурират ясно компетенциите и уменията, които са нужни във все още несъществуващите икономически браншове, можем с основание да предположим, че ще се увеличи търсенето на умения, които дават възможност на работниците да проектират, изграждат и работят съвместно с технологични системи или области, които попълват празнините, оставени от тези технологични иновации.

            Фактът, че мъжете все още запазват тенденцията да доминират в компютърните науки, математическите и инженерните професии, увеличеното търсене от специализирани технически умения може да изостри неравенството между половете. Въпреки това е възможно да нарасне търсенето и на професии, които машините не могат да заместят и които разчитат на изконно човешки качества и способности, като съпричастност и състрадание. В много такива професии преобладават жените – например психолози, терапевти, треньори, организатори на събития, медицински сестри и други доставчици на здравни грижи.

            Разбира се, ключовият въпрос тук е относителната възвръщаемост на времето и усилията на професии, които изискват различни технически умения, тъй като съществува риск в сферата на услугите и други доминирани в момента от жени категории труд да останат подценени. Ако е така, то Четвъртата индустриална революция може да доведе до още по-голямо раздалечаване между ролите на мъжете и жените. Това ще бъде един отрицателен резултат на Четвъртата индустриална революция, тъй като ще увеличи неравенството като цяло и пропастта между половете и ще затрудни още повече жените в желанието им да използват таланта си в работната сила на бъдещето. Така ще се изложи на риск стойността, създадена от по-голямото многообразие, както и ползите от повишената креативност и ефективност на смесени екипи, в които работят и мъже и жени на всички нива в компанията. Много от чертите и способностите, които традиционно се свързват с жените и женските професии ще станат още по-необходими в епохата на Четвъртата индустриална революция.

            В утрешния свят ще се появят много нови позиции и професии, породени не само от Четвъртата индустриална революция, но и от нетехнологични фактори като демографския натиск, геополитическите размествания и новите социални и културни норми. Днес не сме в състояние да предвидим какви точно ще бъдат те, но сме убедени, че талантът – повече от капитала – ще представлява критичен производствен фактор. Ето защо недостигът на квалифицирана работна ръка, а не липсата на капитал е по-вероятно да бъде ограничението, което спъва иновациите, конкурентоспособността и растежа.

            Обобщено казано, резултатът може да се окаже един пазар на труда, който е все по-сериозно разделен на нискоквалифициран с ниско заплащане и висококвалифициран с високо заплащане сегменти, което от своя страна води до все по-голямо неравенство и увеличаване на социалното напрежение ако не се подготвим за тези промени.

            Очевидно този натиск ще ни принуди да преразгледаме дори разбирането си за висока квалификация в контекста на Четвъртата индустриална революция. Традиционните дефицити за квалифицирана работна ръка разчитат на наличието на разширено или специализирано образование и избор на определени способности в рамките на дадена професия или област на експертност. Предвид нарастващия темп на промяна в технологиите обаче, Четвъртата индустриална революция още изисква и ще поставя много по-силен акцент върху способността на работещите да се адаптират непрекъснато и да усвояват нови умения и подходи в различни контексти.

            Буди безпокойство обаче фактът, че използваната към момента стратегия за работната сила е в състояние да осъществи подготовката на тези промени. Сред основните пречки пред един по-решителен подход е например липсата на разбиране от страна на компаниите, относно същността на „подривните“ промени, слабото и дори липсващо съответствие между стратегиите за работната сила и иновационните стратегии на една и съща компания, ресурсните ограничения и натискът върху краткосрочната рентабилност. В резултат на това проличава несъответствие между мащаба на предстоящите промени и сравнително незначителните действия, предприети от компаниите, за да отговорят на тези предизвикателства. Организациите се нуждаят от нов начин на мислене, за да посрещнат потребностите си от кадри с необходимата квалификация и да смекчат нежеланите социални резултати[17].

Значението на науката за етиката

            Все по-очевидна става необходимостта да се разрешат най-важните нравствени проблеми на съвременността, да се отговори на въпросите в какво се състои истинското предназначение на човека, какъв е смисълът на живота му и какви са неговите цели. Това са въпроси, на които се търси отговор още от времето на древните философи. Според Епикур, например, смисълът на човешкия живот се намира в целите, които преследва човекът. Човекът има едно предимство и то се състои в това, че той освен че е природно, е и разумно същество. Природата му е дала стремежа към щастието, а разумът контролира този стремеж, като отдава предпочитанията на разумната удовлетвореност от знанията и приятелството. По този начин човек може да преодолее нещастието и слабостта си.

            Казано по друг начин темата за смисъла на живота е тип ценностна логика, неотделима от философията като обобщен опит – социален и личен. Да се търси смисъл означава да се открие ценното, валидното с по-широк обхват. Смисълът тогава е целта, която трябва да се постигне и която изисква усилия и стремежи. Нещата имат смисъл за хората, когато отговарят на целите им, правят ги да се чувстват добре удовлетворени при тяхното постигане. От друга страна, смисълът на живота не бива да се разбира само като целесъобразна дейност, като преследване и постигане на цели, които от своя страна придават цялост и завършеност на самия живот. При търсене на целесъобразност като изходна позиция за обяснение на смисъла на живота се приема, че целите придават смисъл, т.е. те са нещото, подчиняващо житейския ритъм, нормиращо неговата последователност, даващо определящия облик. Така животът се разбира като една последователност за постигане на цели. Но дали тогава самият човешки живот не е част от друга цел или просто средство за постигане на по-висша цел?

            Същевременно тук е необходимо да се отчита и ценността на живота. Животът е ценен, защото е значителна и значима възможност за реализация на човека, на неговите избори, на неговото съществуване. Той престава да бъде просто пребиваване в природна и социална среда, а се превръща в нещо, което може да се използва и с други думи е възможност (средство), чрез което се удовлетворяват цели, реализират се желания и планове, осъществяват се перспективи. Тогава човек и живот могат да се идентифицират, възможността изразява много голяма степен на вероятност за реализация. Освен възможност обаче човешкият живот може да се разглежда и като социално пространство, в което не само се осъществяват целите и възможностите на човека, но те се формират и възпитават по определен начин. Смисълът на човешкия живот тогава се разбира като развитие, макар и противоречиво, на общоприети, валидни за цялата човешка история ценности, каквито са достойнството, неприкосновеността и естествените права на човека. Човешкият живот има смисъл, когато се защитават тъкмо тези общочовешки принципи на поведение, мислене, начин на живот. Но има и нещо друго. Смисълът на човешкият живот е неразличим и неотделим от проблема за свободата. Каквото и да иска да постигне човек, той трябва да разполага със свободата си, да търси и намира свободата. Не може да има смисъл живот, който не е съобразен със свободата.

            Може да се каже, че смисълът на живота представлява синтетичен израз на редица предварителни условия. Имаме предвид възможността за реализация на човека, неговото социално пространство и свободата. И наистина, къде може да се реализира възможността на човека, ако не в определено социално пространство? И как ще се реализира в социалното пространство тази възможност, ако тя не предполага свобода? При тези екстремални ситуации като че ли почти категорично и неоспоримо се показва, че животът сам по себе си не е абсолютна ценност, а самият той се нуждае от някои предварителни условия и е ценен, когато удовлетворява тези условия.

            Когато си задаваме въпроса за смисъла на човешкия живот, ние искаме да получим един съдържателен отговор, който има безусловно нравствено-екзистенциално и ценностно значение. Въпросът „За какво живея?“ предполага висша цел, която се намира зад пределите на индивидуалния живот. С други думи, става въпрос за това, струва ли си да се живее. Понятието „смисъл на живота“ има специфично морално и екзистенциално звучене. Има ли нашият живот положителна ценност с универсален и безусловен характер? Това е най-сложният и заплетен екзистенциален въпрос на човешкото битие, пред който се изправя всеки човек. Всеки човек обаче решава този въпрос индивидуално.

            Разбира се, от решаването на този въпрос до голяма степен зависи начинът на живот на човека. Иначе казано става дума за улегнали, типични за конкретни социални отношения форми на индивидуалния (груповия) живот и дейност на хората, които характеризират спецификата на тяхното общуване, поведение и начин на мислене в ерата на труда, обществено-политическата дейност, бита и свободното време. Понятието „начин на живот“ означава и разкрива както специфичното съдържание на самия човешки живот в определени обществени условия, така и неговата насоченост и ценностна ориентация. Начинът на живот на личността е своеобразен израз на единство на социално типизираното и духовно уникалното в поведението, общуването и битовото устройство на хората. В определена степен вътрешният свят, жизнените стремежи и потребности на отделния човек съвпада с целите на общуване и нормите на поведение, които са типични за дадена общност. За характеристика на индивидуалните особености на начина на живот на дадена личност или на група хора се използва понятието „стил на живот“.

            Става въпрос за устойчиво възпроизводими черти на общуване, на битово устройство, маниери на поведение, навици, склонности и др., присъщи на човек и на група хора. Те изразяват своеобразието на техния духовен мир, насочеността на живота на личността чрез външни форми на бита. Имаме предвид организацията на работното време, прекарването на свободното време, на отдиха, уреждане на бита, маниери, начин на говорене и др. Бидейки конкретизация на по-общото понятие „начин на живота“, стилът на живот в голяма степен фиксира, отчита индивидуалните и психологическите особености на поведението, вкусовете , предпочитанията, интересите, склонностите на хората. Затова се говори за „аристократичен“, „търговски“, „демократичен“ и др. стил на живот, а по отношение на отделната личност – за стил на живот на англоман, разночинец, бюргер и др.

            Стилът на живот на отделната личност или на група хора съвсем не се свежда до просто усвояване или повтаряне на онова „общо“ и „особено“, което е присъщо на жизнената дейност на членовете на дадено общество. Притежавайки индивидуално своеобразие, уникалност, относителна самостоятелност и ценност, той може да оказва формообразуващо влияние на един или друг начин на живот. Индивидуалният или групов (субкултурен) стил на живот понякога се интегрира и кристализира в устройството и начинът на живота, който споделя и следва една или друга, голяма или малка социална общност чак до въплъщаването му в начина на живота, който става норма за масово поведение и масово съзнание.

            Стилът на живот е съществен белег на индивидуалност, личностно развитие, който зависи много от ценностните ориентации, равнището на културата и на психологическите особености на самия човек. Затова процесът на изграждане на индивидуалността съвпада с формирането на собствен, личен стил на живот. Липсата на такъв води до произвол, еклектика, господство на капризи и др. Личността организира своята жизнена линия, според определени принципи, правила, вкусове според собствената си представа за това, какъв е пълноценният в духовно, нравствено и физическо отношение живот, а не просто да се оставя във властта на стихиите на деня. Грижата на човека за стила на живот не бива да се смесва с претенциите за оригиналност, с желанието да се различаваш от другите, намирайки именно в това проява на свобода на своята индивидуалност.

            Понятието стил на живот има очевиден нравствен смисъл, тъй като формирането на собствената личност се отнася пряко до интересите на други хора, до интересите на обществото. Най-хуманни форми на самореализация, на самовъзпитание се въплъщават в стила на живот, изразяващ оригиналност на духовното съдържание и индивидуалност на личността, която може да служи като пример за подражание.

            Начинът на живот на хората е обусловен предимно от характера на тяхното участие в производството, както и от отношението им към това участие. Връзката на начина на живот със сферата на труда и производството се проявява чрез потребности, интереси, стимули, пораждани от начина на съвместната дейност на хората. Взет в единство начинът на живот на социалните групи и отделните личности представлява цялостна структура, формираща се от елементи, както на материалния, така и на духовния живот в дадено общество. Взаимодействието между тези елементи се проявява не само в особеностите на конкретния начин на живот като цяло, но и във всевъзможни вариации вътре във всеки от тях, в така наречените групови и лични стилове на живот.

            Обновителният процес, който се разгръща в съвременното общество води и неминуемо ще доведе до преоценка на ценностите – от най-висшите, идейно-програмните, до най-конкретните и делничните работи и механизми за действие. Постъпките на хората имат определено морално значение поради това, че оказват въздействие върху обществения живот, засягат интересите на хората, укрепват или подкопават устоите на обществото, спомагат или противодействат на социалния прогрес. Именно поради социалното значение на действията на хората обществото регулира тяхното поведение посредством нравствените отношения, предявява морални изисквания, поставя пред тях определени цели, които те са длъжни да следват. Оттук именно в постъпките възниква моралната ценност. Тя е положителна, когато действията отговарят на нравствените изисквания и отрицателна, когато им противоречи.

            Трябва да се преодолее субективизмът и да се утвърди научният подход. Като правило в повечето случаи това понятие се свързва с използването на научни знания при решаването на една или друга задача. С други думи тук общо взето се процедира по начин, който е характерен за една типична методологическа ситуация. Съгласно правилата на една такава ситуация за метод, методология и методика се говори в случаите, когато дадено значение се използва като ръководство за действие в познавателна или практическа дейност. В този смисъл прилагания по отношение на етиката научен подход се разглежда като „органон“ на познанието, който изисква от нея да решават теоретически нравствените проблеми, които възникват пред човека в живота. Накратко казано да напътства как трябва да постъпваме, какво следва да смятаме за добро и какво – за зло. Тези указания в етиката се представят във формата на идеи за дължимото, за доброто и злото, във вид на идеали, морални принципи и норми на поведение, в учение за предназначението на човека и смисъла на неговия живот.

            В контекста на научния подход с развитието на философията в етиката се обособяват две направления. Едното от тях се отнася за произхода, същността, структурата, функциите, формите и разновидностите на морала, изучавани от нормативната етика. Другото направление включва въпроси на метафизическо и логическо равнище, свързани с обосновката на достоверността на етическото познание, с методите на изследване на мисловните и езикови форми на морала, със семантиката на етическия и морален език, съставляващи областта на метаетиката.

            Специфицирането на нормативната етика налага преди всичко да се отбележи, че в нея се поставят и решават проблеми за смисъла на живота, за предназначението на човека ,за същността на доброто и злото, за съдържанието на нравствения дълг на човека, обосновават се определени морални принципи и норми и която поради това представлява всъщност теоретическо развитие и допълнение на моралното съзнание на обществото. В нормативната етика се прави опит да се решат философски и научно същите проблеми, които стихийно се решават от обикновеното съзнание при едни или други исторически условия. Всички морални учения и етически теории, които са се появявали в историята в последна сметка са били посветени на решаването на практически нравствени проблеми. И всеки учен по своему е обосновавал моралните представи на това общество, духовен пазител на чиито интереси е бил, макар субективно той да се е стремил към създаване на безпристрастна теория, издигаща се над различните морални позиции. Това противоречие между субективните намерения на учените от миналото и обективния смисъл на техните теории се опитват да разрешат привържениците на неопозитивизма. От тяхна гледна точка трябва да се прави строга разлика между научната етика, която съдържа морални оценки и предписания, но не може да бъде научна и метаетиката, която е строго научна теория, „очистена“ от морални проблеми. По такъв начин, опитвайки се да разрешат посоченото противоречие, неопозитивистите стигат до противопоставяне на научната истина и нравствеността.

            Нравствените представи на хората които получават теоретическо обоснование в научната етика винаги в последна сметка са отражение на тяхното обществено битие. Поради това да се обосновават научно моралните принципи е възможно само при условие, че се познават обективните закони на историческото развитие. Следователно, за да се направи етиката действително научна, нужно е да се откъсне нейният предмет на изследване от моралните проблеми, зад които стоят интересите на дадената общност и да се покаже в какво отношение се намират тези интереси към историческите потребности на човека. Теоретическата етика не само обосновава принципите на нравствеността, но решава и по-широки проблеми, отнасящи се до историята на развитието на морала, мястото на морала в системата на обществените отношения, природата, формите и структурата на нравственото съзнание.

            Абсолютното противопоставяне между ценности и факти получава широко разпространение през първите десетилетия на ХХ век с формалистичната (аналитична) методология, която се лансира като нова дума в тази област, получила названието метаетика. За разлика от нормативната етика тя се разглежда откъснато от моралните проблеми. Нейното противопоставяне на нормативната етика от неопозитивистите е свързано с тяхното отричане на възможността да се обосноват моралните съждения по научен път и същевременно е обусловено от стремежа да се създаде философия на морала, която да е неутрална по отношение на каквито и да било нравствени убеждения и принципи. Според неопозитивистите сферата на метаетиката трябва да бъде ограничена до анализа на логиката на моралния език, до поясняване значението на моралните термини и съждения. Всички тези методологически и логически проблеми, които действително имат голямо значение за етическата наука като цяло, неопозитивистите се опитват да решат формално логически или чрез просто описание на начините на мислене, използвани от всекидневното морално съзнание. Този повърхностен, неисторически подход към изследването на морала, липсата на анализ на неговата социална природа и функция в обществото обуславя научната несъстоятелност на етиката на неопозитивистите. Задачата на критиката на неопозитивистическата метаетика следва обаче да се разглежда отделно от въпроса за възможността да се отделят методологическите и логическите проблеми на етиката в особена област, различна от нормативната етика.

            От друга страна, жизнено значение на сегашния етап придобива професионалната етика. Така е прието да се наричат кодексите на поведение, осигуряващи нравствения характер на взаимоотношенията между хората, които произтичат от тяхната професионална дейност. Независимо от всеобщия характер на моралните изисквания и наличието на единен трудов морал на дадено общество, съществуват специфични норми на поведение само за определени видове професионална дейност. Възникването и развитието на такива кодекси е една от линиите на нравствения прогрес на човечеството, доколкото те отразяват нарастването на ценностите на личността и утвърждават хуманността в междуличностните отношения. Достойнството и интересите на представителите на една или друга професия в последна сметка се утвърждават с това доколко последователно в своята дейност въплъщават общите принципи на нравствеността, само че конкретизирани към спецификата на техния труд. Необходимостта да се повиши степента на моралната отговорност и в дълга, произтичаща от някои допълнителни норми на поведение както показва историческия опит се появява преди всичко в лекарската, юридическата, педагогическата, научната, журналистическата и художествената дейност, т.е. в тези сфери, където трудът на специалистите не се вмества в строгите формални схеми, а от неговата ефективност зависят здравето, духовният мир и положението на човека в обществото[18]. Успешното изпълнение на професионалните задачи в тези сфери предполага съединение на квалификацията на специалистите с дълбоко осъзнаване на своята морална отговорност, готовност безукорно да изпълняват своя професионален дълг.

            В сферата на науката професионалната етика изисква да се отстоява истината и научните постижения да се използват в интерес на човечеството. От тази гледна точка проблемът за човека на науката, за неговия цялостен облик, за неговите качества и т.н. придобива голяма актуалност. Не става въпрос, разбира се, нито за реставрирането на модела на ренесансовия енциклопедизъм, нито за формирането на учени, които са едновременно и музиканти и писатели и художници. Ние тук не обсъждаме подобна перспектива. За нас е важно, че в дейността на учения като учен се проявяват и извъннаучни фактори, които могат да имат положителна или отрицателна роля.

            Етиката е необходим момент в правилното развитие на самата наука, в научноизследователския процес, в търсенето на истината. Науката не може да се развива правилно ако учения не притежава способността да застава в определени случаи на чужда позиция, потвърдена от фактите, от експеримента. За това се изисква изключване априори на всякакъв антагонизъм, на враждебност по отношение на други учени. Самата логика на търсенето на обективната истина, която е цел на учения прави честността, добросъвестността, самокритичността естествени норми на поведение на учения. Тези качества не се привнасят в науката отвън. Те са нейни собствени критерии, вътрешна необходимост, условие за научно творчество.

            Етиката е иманентно заложена в самото научно творчество, в научния труд, който е труд в името на истината, на голямата и безкрайна цел да се опознае светът, да бъде целесъобразно изменен. Наистина, научната дейност, за разлика от системата на морала, не „произвежда“ непосредствено нравствени принципи и норми. Нейната функция както е известно е друга. И въпреки това научната дейност и високата етичност са неделими, научната дейност непрекъснато обогатява морала, защото самата тя е неделима без морал.

            В подкрепа на тази теза ще отбележим, че големият учен е оригинален и неповторим не само в начина на своето мислене, с усета към неизвестното, той е такъв и със своите човешки добродетели, които понякога са уникално съчетание на необикновеното с обикновеното. И все пак да не забравяме, че учените са носители на конкретни отношения, добродетели и, разбира се, недостатъци. От историята на науката са известни не малко примери на недобросъвестност и недоброжелателност. Разбира се нещата не бива се абсолютизират, връзките между научните и етичните качества да се опростяват, едното да се представя като функция на другото. Същевременно не е случайно, че правилото в случая разкрива тясна връзка на науката с високата етичност на нейните творци. Има общочовешки елементарни правила на поведение, важни за различните епохи. Подобно нещо наблюдаваме в науката. Научното творчество може да се разглежда като система за „производство“ на нови знания. Тази система се развива и усъвършенства, в смисъл, че се появяват нови методи, форми на организация, методики, процедури. Същевременно в нея има някакъв „инвариант“ в творчеството и методологията, в поведението на учения, в отношението наука-общество. Благодарение на това от самата природа на науката „извират“ определени етични правила и норми на поведение, които са неписания морален кодекс на учения във всички времена и епохи. Тези норми са валидни и за съвременните учени, те ще бъдат валидни и за учените на бъдещето. Времето ги обогатява, усъвършенства, допълва, но не ги отменя.

София, 26.06.2022 г.                                                             Председател:

                                                                                                            (проф. д-р Манол Рибов)