Доклад на БКОНК от 27.07.2020 г.

Д О К Л АД

от председателя на БКОНК

Относно: Икономиката във фокуса на образованието и науката[1]

            С настъпването на новата технологична революция светът преминава през огромна промяна – процес на драстично разместване на пластовете и на разкриване на невероятни възможности. В рамките само на няколко кратки години ние станахме свидетели на началото на Четвъртата индустриална революция, за която са характерни цифровите технологии, повсеместно разпространения мобилен интернет, изкуственият интелект и машинното обучение.

            От друга страна, фундаменталният и глобален характер на промените означава, че правилата на конкуренцията на Четвъртата индустриална революция са различни от предишните периоди. За да запазят конкурентоспособността си както организациите, така и държавите трябва да са начело на иновациите във всичките им форми, а това означава, че стратегиите, които основно се фокусират върху намаляване на разходите ще бъдат по-малко ефективни, отколкото тези, които се основават на предлагането на продукти и услуги по един по-иновативен начин. Както виждаме днес, утвърдените организации са поставени под огромен натиск от нововъзникващите конкуриращи участници и новатори от други отрасли и държави. Същото може да се каже и за държавите, които остават слепи за необходимостта да се съсредоточат върху изграждането на иновационните си екосистеми.

            Обобщено казано, съчетаването на структурните и системните фактори[2] както и трансформациите, задвижвани от тази индустриална революция ще ни принуди да преработим плановете и програмите си за наука и образование и да пренапишем учебниците си по икономика. Това е единственото възможно решение на проблемната ситуация, създадена от коренната промяна на начина по който живеем, работим и се отнасяме един към друг, от преобразуването на самото човечество.

            Четвъртата индустриална революция има потенциала както да увеличи икономическия растеж, така и да облекчи решаването на някои от най-големите глобални предизвикателства, с които се сблъскаме. Затова обаче е нужно също да разпознаем и управляваме отрицателните въздействия, които тя може да създаде, особено по отношение на неравенството, заетостта и пазара на труда. Всичко това илюстрира по неоспорим начин нарасналото значение за икономиката на образованието и науката. Именно образованието и науката са онези човешки начинания, представляващи сборен резултат от мотивацията и действията на много хора, чиито въздействия се съчетават, за да създадат чрез икономическата дейност новаторство, по-голям икономически растеж, повече възможности за работа и по-качествени продукти. Процесът, чрез който това става е едно от чудесата на нашия модерен свят.

            Днес се създава ситуация, в която поради усложняване на технологиите и техниката възниква противоречие между създаваните обективни условия за просперитет и квалификацията на кадрите за работа в тези условия. Това несъответствие затруднява тяхната дейност и ако не се вземат мерки ще се задълбочава. Нещо повече, това дава отражение върху икономиката, като краен резултат от прогреса. Ето защо е необходимо да бъдат направени нужните промени, за да се осигури подготовката на висококвалифицирани и творчески мислещи кадри, които да са в състояние успешно да се включат в практиката и да могат да работят на равнището на изискванията на съвременната наука и техника. Тези промени би следвало да се извършат в системата на образованието и науката, за да може човек не само да придобие нужната квалификация за осъществяване на дадена дейност, но и да бъде в състояние непрекъснато да я усъвършенства и обновява.

            За да бъде изпълнена тази задача е необходимо чрез дейността на хората, ангажирани в образователната система и науката, т.е. в четвъртия сектор на икономиката да се въздейства върху труда на тези, които работят в другите сфери на човешката дейност. Имаме предвид първичния - добив на суровини, вторичния - преработка на суровини и третичния - услуги сектори на икономиката. Казано по друг начин, да се създаде трикомпонентен модел, в който от едната страна да е научната и образователна дейност, а от другата – хората, ангажирани в първични, вторичния и третичния сектор на икономиката, т.е. сикономическа дейност. Тук, разбира се, трябва да се направят няколко уточнения. Независимо от това за коя страна на модела става въпрос и в единия и в другия случай се осъществява трудова дейност. Ние разглеждаме дейността като специфична човешка форма на отношение към околния свят, съдържанието на която е целесъобразното му изменение и преустройство. Основният вид дейност, изиграла решаваща роля в произхода и развитието на физическата и духовна същност на човека е труда, с който са свързани другите видове човешка дейност (учение, общуване и др.). Върху основата на физическия труд в процеса на социално-историческото развитие възниква умственият труд като особена обществена необходима теоретична дейност[3].

            Дейността, свързана с едната страна на трикомпонентния модел изисква да се вземе под внимание и смисъла, който влагаме в понятиетоикономическата дейност. По смисъла на НАКИД-2003 за такава дейност се приема всяко усилие, работа, функция или сфера на дейност, спадаща към производството на стоки, услуги или друг източник на обменна стойност. Това, което е съществено за въздействието, което се оказва на тази дейност от образованието и науката е, че то е насочено към подобряване на качеството на труда. Имаме предвид относително устойчивата съвкупност от структурно взаимосвързани свойства, които изразяват цялостната определеност на качеството на труда,отличават я от всеки друг труд и обуславят степента на различие на постиганите резултати при еднакво количество труд и равни обективни условия. Тази съвкупност от свойства характеризира сложността на труда, неговата творческа активности дисциплина на труда[4].

            Не е нужна особена прозорливост, за да се разбере, че да се въздейства върху качеството на труда чрез образованието и науката е необходимо да се конкретизира не само икономическата дейност (НАКИД – 2003), но и професиите и длъжностите (НКПД – 2004) на хората, които осъществят тези дейности. Освен това за ключовите професии и длъжности, изучавани в съответните специалности и професионални направления във ВУЗ трябва да се определят изискванията за трудовите дейности, упражняваната професия, отговорностите, личностните качества, условията на труд, материалната база и други.

            Това обаче се отнася не само за съществуващите професии и длъжности. През следващите години ще се появят много нови позиции и професии, породени не само от Четвъртата индустриална революция, но и от нетехнологични фактори, като демографски натиск, геополитически размествания и новите социални и културни норми. Сега не сме в състояние да предвидим какви точно ще бъдат те, но едно е ясно, че талантът – повече от капитала – ще представлява критичен производствен фактор. Ето защо недостигът на квалифицирана работна ръка, а не липсата на капитал е по-вероятно да бъде ограничението, което ще спъва иновациите, конкурентоспособността и растежа.

            От тук и вниманието, което отделяме на образованието и по-точно на образователната дейност в обсъждания от нас трикомпонентен модел. Разглеждана като процес тази дейност е свързана с усвояване на систематизирани знания, умения и навици, които са необходимо условие за подготовката на човека за живот и труд. Тази дейност се осъществява чрез обучение в различни учебни заведения, вкл. и чрез самообучение. Тя е насочена към изпълнение на учебно-образователни, възпитателни и за общото развитие на личността задачи. От една страна, това означава формирането на знания, специални умения и определен опит, за практическа дейност в съответната област. От друга страна, става въпрос за формирането на трудово, нравствено, естетическо и физическо възпитание. Третата задача за общото развитие на интелектуалната, волевата и емоционалната сфера е насочена към създаване на навици и за учебно-познавателна дейност (умение да се учи рационално), а така също и за развитие на разумни потребности и способности.

            Обобщено казано, три са характеристиките, които определят особеното място на системата на образованието в разглеждания от нас модел. Това са знанията, уменията и трудовите навици, с които се въздейства върху качеството на труда на хората, осъществяващи икономическа дейност.

            След казаното за образованието и икономиката можем вече да засегнем и въпросът за науката. Това е другият компонент, оказващ влияние на икономическата дейност. Той обхваща проучвателна, аналитична, прогнозна, експертна, развойна, технологична, нормативна, внедрителска и други творчески дейности. Тук, разбира се, трябва да се подчертае, че осъществяването на научната дейност спомага за развитието на научните знания в областта на техниката, икономиката, управлението, правото и други научни области. С тази дейност се постига научно-методично осигуряване на обучението, организирано от учебните заведения. Освен това се повишава научната квалификация на академичния състав и което е особено важно, стимулира се креативността и създаването на условия за творческите възможности на учащите се. Но както при икономическата дейност, така и при образованието науката е представена като дейност за създаване на нови знания и пресъздаване на постигнатите научни резултати. В този смисъл тази дейност може да се разглежда като двуединен процес на продуктивна и репродуктивна дейност.

            В научната дейност са обособени два вида научни изследвания – фундаментални и приложни, на които съответстват две форми на научната теория – обща (абстрактна) и конкретна (приложна) теория. Строго погледнато, тези две форми на научната теория представляват реализация на продуктивната и репродуктивна научна дейност. Ако общата теория, разглеждана като област на фундаменталните изследвания е типично продуктивна дейност за генериране на нови знания, нови понятия, категории, закони, принципи, теории и др., то конкретната теория е дейност , в която и чрез която се възпроизвеждат достигнати научни резултати за решаването на определени приложни (практически или познавателни) задачи. В този смисъл се говори за научни открития и научни постижения[5].

            Не е нужно да се доказва, че икономическата, образователна и научна дейност винаги са функционирали съобразно с определени норми, чиято рефлексия е една или друга методологическа система. В предлаганата от нас система въвеждаме абсолютни, относителни, единични и обобщени показатели, като прилагаме диференцирания, комплексен и комбиниран метод за оценка[6]. Измерването на стойността на абсолютния показател става в условни единици по експертния метод[7].

            Базовите показатели, по които ще се осъществява анализът и оценката на икономическата, образователната и научната дейност съответстват на свойствата, с които характеризираме тези дейности. Това означава, че за икономическата дейност ще използваме показатели за сложност, творческа активност и дисциплина на труда. При образователната дейност тези показатели се отнасят за знанията, уменията и трудовите навици, а за научната дейност това са показателите за фундаменталните и приложни знания. За всяка една от обсъжданите дейности ще използваме за измерването на стойността на абсолютните показатели скала с диапазон от 1 до 100 условни единици. При това еталонните стойности за базовите показатели на тези дейности са както следва:

Таблица 1

Базови показатели с еталонните им стойности

за икономическата, образователната и научната дейност

            За различните икономически дейност базовите показатели, отнасящи се за сложността, творческата активност и дисциплината на труда, както и за необходимите знания, умения и трудови навици, независимо от това дали става въпрос за фундаментални или приложни знания варира в широки граници. За аналитичните специалисти базовите показатели с еталонните им стойности ще бъдат:

Таблица 2

Базови показатели с еталонните им стойности

за аналитични дейности – физици, математици и инженерни специалисти

            Съвсем други ще бъдат еталонните стойности на базовите показатели, когато става въпрос за работници без специална квалификация в добивната и обработващата промишленост, строителството и транспорта. Там базовите показатели ще имат следните стойности:

Таблица 3

Базови показатели с еталонните им стойности

за работници без специална квалификация

в добивната и обработващата промишленост, строителството и транспорта

            За изясняване на зависимостта между икономическата дейност, образованието и науката е необходимо чрез системния, диференцирания интеграционен и ситуационен подход да се изясни механизма на трансформация на трудовата дейност и да бъде той използван за решаване на възникналата проблемна ситуация.

            Теорията и практиката на управление на икономическата дейност е сфера, където се срещат множество подходи. Между тях особено място заемасистемния подход, който намира приложение не в една или друга сфера, а във всички области на човешката дейност. Разбира се, това в еднаква степен се отнася и за всички стадии на управленския процес. В този смисъл системният подход е своеобразен нормативен регулатор, който дава възможност по-ефективно да се прилагат другите частнонаучни методи и средства.

            Същественото при системният подход е, че той се основава на изследването на обектите в тяхната цялост и единство като система, чрез намирането на системообразуващи фактори. При него анализът и синтезът се осъществяване по отношение на отделните компоненти, а спрямо цялостния обект. Особено значение в този подход има т.нар. синергетична характеристика. За да бъде тя постигната е необходимо обектът така да се изгражда, че едновременното функциониране на отделните, но взаимосвързани компоненти да осигуряват по-голяма обща ефективност, отколкото сумата от ефективността на отделно взетите компоненти[8].

            Изследваният от нас модел на икономическата дейност, образованието и науката би могъл да бъде представен като система с три подсистеми. Но както подсистемите, така и трикомпонентната система са тясно свързани помежду си и имат своя субект и обект на управление, своята права и обратна връзка, своя вход и изход, както и своите процеси, преобразуващи входните ресурси в изходен продукт. Целта на тази система е подобряването накачеството на труда на икономическата дейност, чрез образованието и науката[9]. Това по-конкретно означава, че изискванията към качеството присъстват както на входа, така и на изхода на трикомпонентната система и на подсистемите с различен ранг.

            Заедно с това картината не би била пълна, ако не се вземе предвид синергетичния ефект, получен от натрупването на резултатите от функционирането на подсистемите, поради това, че изходът на една подсистема се превръща във вход на друга подсистема. По този начин реализираният ефект от функционирането на трикомпонентната система е по-голям, отколкото сумата от ефективността на отделно взетите подсистеми.

Фиг. 1. Трикомпонентна система за управление качеството на труда

в икономическата дейност

            Идеята за системите днес определя много от чертите на съвременния стил на научното мислене. Нейни основни постулати са понятията за структурализацията, за целостта, за синтеза, за динамизма на системите, за междудисциплинността в изследванията. По същество става въпрос за нови научни принципи, по които системните изследвания се различават от всички други видове дейности.

            Особено съществено е и съображението, че системният подход внася съществени изменения в стратегията на научното търсене, във взаимодействията между науките, в организацията на научните изследвания, в системите на управление на научната дейност. В условията на такъв подход се тръгва не от спецификата на обекта, а от взаимодействието, в което бихме искали да въвлечем този обект и по-специално от схемите на описание, които дават възможност да се интерпретират те в термините на възможните взаимодействия. Подобен подход преодолява дисциплинарните рамки и обуславя необходимостта от нов тип модели. Казано по друг начин, новата изследователска стратегия предизвиква и адекватна на нея технология на изследването.

            Разгледан в контекста на научното познание системният подход се характеризира с определен стил на научното мислене, както и със съответни изисквания. Този стил на мислене се отличава със синтеза, т.е. с образуването на една цялостна формация от съставните елементи на изследвания обект. Именно синтетичните тенденции в понятийния, методологическия и терминологичен апарат на науката, във външнонаучните отношения в научната дейност и по-конкретно в нейната организация – това е новото в съвременния стил на мислене, продукт на системното движение.

            Разбира се, този стил на мислене не е нещо неизменно, веднъж за винаги дадено. На различните етапи от развитието на системния подход той се интерпретира в различни концептуални и методологически схеми, които се реализират по специфичен начин.

            Ако трябва да се даде кратък отговор на въпроса кое е основното в системния подход по отношение на неговата приложна страна, кое е главното, когато той се използва в управленската и в практическата дейност на хората, би могло да се каже, че системният подход започва и завършва там, където имаме работа с проблемна ситуация. От тук и необходимостта да се разкрие анатомията на проблемната ситуация, да се покаже какво представлява една проблемна ситуация от системна гледна точка.

            По принцип проблемната ситуация възниква там и тогава, където и когато е налице назрял социален проблем, който не може да бъде решен с наличните средства. Такава е например ситуацията, която възниква в случаите, когато налага да се поддържа даден обект в определени граници и параметри, т.е. да се осигури състояние на хомеостазис. Аналогична ситуация имаме и когато определена система се привежда от едно състояние в друго или пък на мястото на една система се създава друга система. Тук също възникват особени проблеми, чието решение означава по същество да се разрешават проблемни ситуации. Изобщо проблемните ситуации са необходими звена във функционирането и развитието на обществото, както и в осъществяването на практиката, чрез която се разрешават назрели проблеми в обществения живот[10].

            В крайна сметка решаването на проблемните ситуации е свързано с тяхното структуриране на съставните им компоненти и етапи на възникване и развитие. Това обяснява и вниманието, което се отделя на диференцирания подход. Той се основава на цялостното обхващане на изследвания обект и неговото структуриране на съставните му части, както и установяването на системните връзки между тях[11]. Тази именно процедура на структуриране на съставните части на обекта е приложена към изследваната от нас трикомпонентна система, в която подсистемите за икономическата дейност, образованието и науката се разглеждат като системи и се структурират на подсистеми от по-нисък ранг. В този смисъл системата за икономическата дейност се структурира в подсистемите сложност на труда, творческа активност на труда и дисциплина на труда. Другата система, за образованието, се структурира на подсистеми за знанието, умението и трудовите навици. Последната от разглежданите системи за науката се структурира на подсистемите продуктивна и репродуктивна дейност, отговарящи на фундаменталните и приложни знания.

Фиг. 2. Трикомпонентната система от гледна точка на диференцирания подход

            В историческото развитие на науката, когато тя се формира като система от различни науки, диференцираният подход намира израз в диференциацията на научното познание, в обособяването на научните дисциплини, области и направления и обслужваните от тях икономически дейности. Заедно с това действието на разглеждания подход води до развитието и утвърждаването на определени връзки между отделни науки или групи от науки, както и между отделните икономически дейности.

            Диференцираният начин на мислене и разглеждане на нещата е неизбежен и необходим етап в обучението и научните изследвания, в умението на човека да разчленява всеки сложен производствен процес на необходимите процедури и операции, да разбира неговата вътрешна логика и върху тази основа да се търсят ефективни решения, да се оптимизира производствения процес.

В светлината на казаното до тук е особено важно да се отбележи, че на определен етап диференцираният подход започва да изчерпва възможностите си и да се превръща в някои отношения в спирачка на прогреса. Тревожните сигнали за неблагополучията, съпътстващи разглеждания подход, се появиха най-напред в областта на управлението, изградено на функционален принцип. Години наред специалистите с тревога отбелязваха недостатъците на този подход, изразяващи се в липсата на съответна съгласуваност между отделните функционални звена, подценяване на организацията като единно цяло, създаване на затворени организационни структури, хиперболизиране на вертикалните връзки, недостатъчна гъвкавост на структурите и стратегията, като въпросите за новата техника и продукцията отиват на заден план.

            Очевидно е, че задълбочаването на диференциацията в една система има свои предели. Тази диференциация е полезна дотогава, докато осигурява необходимото и достатъчно разнообразие на системата. Настъпва обаче момент, когато системата е заплашена от своеобразно „разпадане“, от превръщането й в тежка бюрократична машина. Тук разнообразието престава да бъде необходимо и достатъчно, застрашително започва да нараства ентропията. С това разглежданият подход произнася собствената си присъда. Възниква нова проблемна ситуация, която може да се разреши на основата на подход, специфичното за който е интегрирането на системата.

            Когато става дума за интегрирания подход е необходимо да се има предвид, че той се реализира чрез интеграцията на отделните компоненти или подсистеми на обекта и установяването на такива системни характеристики, които водят до синтез на компонентите[12]. Продукт на този процес в нашия случай е тримерна система за управление с нейните подсистеми за икономическа, образователна и научна дейност. Реално погледнато и в трите подсистеми се осъществяват дейности, които са взаимосвързани и обусловени. Образователната дейност въздейства на икономическата дейност, а научната дейност оказва пряко въздействие, както на образователната, така и на икономическата дейност. Тези въздействия придобиват по-конкретни измерения, ако бъдат изследвани подсистемите от по-нисък ранг на икономическата, образователна и научна дейност. Икономическата дейност, например, представлява постоянно възпроизвеждане на класификацията, креативността и изпълнителността на хората, ангажирани в трудовия процес. В този смисъл тази дейност може да се разглежда като триединен процес на сложността, творческата активности дисциплината на труда. По аналогичен начин стоят нещата в системата на образованието, където имаме постоянно възпроизвеждане на знания, умения и трудови навици. Това от своя страна ни дава основание да квалифицираме и този процес като триединен. Що се отнася до научната дейност тя представлява постоянно възпроизвеждане на достигнати научни резултати и заедно с това генериране на нови знания. В този смисъл научното познание би могло да се разглежда като двуединен процес на фундаментални и приложни знания.

            Интегрираният подход се основава на обединяването в една цялостна структура на различни видове дейности, необходими за реализирането на строга определена цел. В съответствие с изискванията на този подход цялата съвкупност от работа, усилия и ресурси, осигуряващи достигането на целта, независимо от тяхната функционална и отраслова принадлежност образува една система, комплекс, интегрирано цяло. При диференцирания подход положението е друго – тук дейностите и ресурсите са компоненти на съответни системи, а тяхното съгласуване и единство чрез реализирането на целите се осъществява в най-добрия случай чрез традиционна координация.

            Интегрираният подход не е в състояние автоматично да премахне всички слабости на диференцирания подход, но въпреки това той създава доста надеждни предпоставки за решително рационализиране и подобряване на управлението. Едно от основните изисквания на този подход е интеграцията на системна основа, в резултат на което се прекратява екстензивното развитие на системата. Интегрирането на всички дейности и ресурси в една система и създаването на единен орган на управление радикално снемат въпроса за усложняването и увеличаването на йерархичните етажни звена, предизвикват дълбоко преустройство, при което както подчертават някои автори отслабва строго йерархичната структура, намаляват йерархичните равнища, опростява се структурата, засилват се хоризонталните и диагоналните взаимовръзки. Тук вниманието се насочва вече не толкова към регулирането на отношенията по вертикала, защото те са пределно опростени, колкото към хоризонталните връзки.

            В разглежданият подход принципът на йерархията не е загубил смисъл, тъй като интеграцията на системна основа не премахва реалността на компонентното структуриране на системите, от което логично произтича и този принцип. Изобщо в случая реалният проблем е как да се създават условия, за да може принципът на йерархията да бъде важен фактор за оптимално реализиране функциите на управление.

            Едно от важните изисквания на научната организация на управлението е да се минимизират в допустимите граници взаимодействията между подсистемите, принадлежащи към една и съща система. При осъществяването на хоризонталните и вертикалните връзки на подсистемите в управлението е налице някакъв предел, зад който започват дезорганизацията и бюрократизмът. Това не означава обаче, че в системите на управление е възможно изобщо да се елиминират взаимодействията, което на практика би означавало да се прекрати самото управление, да се обезличат системи и явления, чието съществуване се дължи тъкмо на взаимодействието. Реалният проблем в случая е да не се нарушават допустимите граници на реалните взаимодействия в системата.

            На основата на диференцирания подход се създават сложни системи с разклонена йерархична многостепенна структура. Тук в процеса на развитието на функционирането на системата непрекъснато се формират нови компоненти, а заедно с това и нови връзки и отношения. Този процес е абсолютно необходим, доколкото чрез него системата като цяло реализира свойството интернационалност, минимизира своите взаимодействия със средата. Диференциацията създава предпоставка, за да може системата да не прибягва към други системи за „услуги“, които тя самата е в състояние да извърши. Важна особеност на принципа на най-малкото взаимодействие при прилагането на този подход е диференцирането на взаимодействията, тяхното специфициране по хоризонтална и вертикална линия.

            Същевременно необходимо е да се има предвид, че на определен етап всички тези предимства се превръщат в недостатъци. Екстензивното развитие и прекомерно усложняване на системите неизбежно водят до усложняване на самите взаимодействия. Те стават и повече на брой, доколкото се извършва непрекъсната специализация на органите по функции, подфункции, отрасли, подотрасли. Засилва се необходимостта от взаимодействия и съгласувания на различни равнища. Решението на всеки значителен икономически и управленски въпрос налага съответното мероприятие да се обсъди, съгласува и координира. Не е трудно да се разбере, че всичко това е неизбежно и полезно в определени граници. Тъкмо тези граници обаче започват да бъдат нарушавани, взаимодействието от необходимо се превръща в своя антипод, нормалното функциониране на органите на управление се спъва от излишните взаимодействия, от усложнените взаимовръзки, съгласувания и координиращи мероприятия.

            При интегрирания подход този въпрос получава принципно ново решение. В самия факт, че тук се интегрират всички основни дейности, необходими за реализирането на дадена цел, вече се съдържа нещо качествено ново в проявлението на принципа на най-малкото взаимодействие. И наистина, изградената по такъв начин система рязко намалява, свежда до минимум своите взаимодействия. Тя започва да функционира като нов тип инерционна система, обединила в себе си всички дейности и ресурси. Новото в случая е минимизирането на взаимодействията до степен, при която системата функционира относително автономно, без това да означава нейното изолиране от средата. Самият живот налага да се съгласуват дейности и решения на всички равнища на управление. В този смисъл минимизирането на взаимодействията няма нищо общо с превръщането на органите на управление в самозадоволяващи се системи[13].

            Обобщено казано интегрираният подход днес е господстваща и перспективна стратегия. Неговите възможности са големи, нещо повече, те се налагат като стил на управление във времето, в което живеем. Заедно с това тези възможности не са безгранични, те имат конкретно исторически характер, защото са обусловени и извикани на живот от закономерностите и потребностите на сегашния етап на развитие на науката и обществената практика. Това е и причината да се предлага при използването на този подход да се отчита многовариантната природа на организацията и да се разкрива как варира организацията при изменящите се условия и в специфични обстоятелства. Оттук необходимостта да се разработват проекти на организацията и системи на управление, които най-много съответстват на специфичните ситуации. Идеята е да се анализират конкретни управленски ситуации, да се изработват конкретни модели на организация, да се формулират управленски решения, които са адекватни на дадената ситуация. С оглед на тези свои специфични изисквания посоченият подход предполага разгърнати емпирични изследвания, чрез които се отчита влиянието на външната среда, на технологията на производството, на конюнктурата на пазара. Чрез такива изследвания може да се установи доколко организационната структура на едно предприятие е оптимална, когато се изменя в зависимост от неговата стратегия, която на свой ред отразява пазарните промени, настъпили под влияние на Четвъртата индустриална революция и други фактори.

            В случая става въпрос за прилагането на нов подход или за така наречения ситуационен подход. Както и показва названието му този подход се основава на изследването и решаването на проблемни ситуации. Анализът на тези ситуации се осъществява от гледна точка на външните и вътрешни условия, при които възниква и се развива във времето проблемната ситуация. Тя се декомпозира на задачи, решавани въз основа на съществуващите теории, трансформирани в методи, норми и стандарти, адекватни на проблемната ситуация. По този начин самият научен подход се институционализира. Той престава да бъде система, в която се кръстосват и интегрират методи и изследователски прийоми на различни науки, какъвто е случаят с интегрирания подход, а се изгражда като нова система, отразяваща специфичните принципи и отговаряща на специфичните изисквания на съответната проблемна ситуация.

            За изследваната от нас трикомпонентна система приложението на ситуационния подход се изразява в ситуирането на тази система към новите технологии, задвижващи Четвъртата индустриална революция. Обширният пейзаж на тези технологии трудно може да бъде обхванат. Това са и съображенията ни да се ограничим само върху изброяването на техните основни представители, като ги систематизираме по физически, цифров и биологически признак[14].

Таблица 4

Основни представители на новите технологии

            Ситуирането на трикомпонентната система към новите технологии се извършва въз основа на анализ на включените в системата подсистеми за икономическата дейност, образованието и науката. С този анализ се установява състоянието на всяка една от подсистемите от гледна точка на съответствието на прилаганите от тях технологии с новите технологии. Констатираното несъответствие се квалифицира като противоречие, обуславящо необходимостта от някаква промяна, а това означава, че е налице една или друга потребност. Но наличието на потребност, колкото и тя да е дълбока и радикална, още не означава възникване на проблем и проблемна ситуация. Има потребности и потребности. Едни от тях могат да се разрешат с методите и средствата, с които разполага съответния субективен фактор. В такъв случай обективната потребност от промяна може да се разглежда като задача. Ако обаче по начало има несъответствие между потребността и средствата, с които субективният фактор регулира процесите, обективната потребност се проявява като проблем.Независимо от това до известна степен субективният фактор може да преодолява възникващите последици от тази потребност, без да е в състояние да я снеме от дневен ред изобщо. Самият проблем прераства в проблемна ситуация при съответни условя, а именно, когато субектът не е в състояние повече да регулира протичащите процеси с наличните методи и средства на управление. Ситуацията е толкова по-остра, колкото по-голямо е несъответствието между прилаганите технологии и новите технологии, т.е. между назрелия проблем и способността на субекта да разреши този проблем.

            От друга страна е необходимо да се отчитат особеностите в прилагането на ситуационния подход в организациите. Същественото в случая е, че този подход приема за изходно начало анализа, както на диференциацията, така и на интеграцията в организационните системи. По този начин се прави опит да се приспособят редица изисквания на диференциацията и синтезиращия подход към проблемите на организацията и управлението. Всъщност става въпрос не за отричане на интегрирания подход, а за неговото обръщане към конкретни ситуации, при анализа на който се отчита диференциацията и интеграцията и се търси онова ядро, което изразява специфичната същност на изследваната ситуация.

            Същественото за ситуационният подход е, че в него се разработват и прилагат методи, норми, стандарти, които са адекватни на една или друга проблемна ситуация. В такъв случай самият научен подход се ситуационализира. Той престава да бъде система, в която се кръстосват и интегрират методи и изследователски прийоми на различни науки, какъвто е случая с интегриращия подход, а се изгражда като нова система, отразяваща специфичните изисквания на съответна проблемна ситуация. По същество се формира нова структура на научното познание, нов тип научен подход.

            От друга страна е необходимо да се отчита спецификата на ситуационния подход в условията на дисциплинарната и на постдисциплинарната наука. Днешната наука е дисциплинарна и тя ще остане такава още не малко време. С оглед на това науката на нашето време се изправя пред редица фундаментални проблеми, засягащи не толкова нейната обща структура, колкото конкретните насоки и средства на изследователския процес. Някои от тези проблеми са свързани с трудностите на „растежа“, други от тях успешно се решават още сега върху основата на диференциращия и интегриращия подход. Но много от визираните проблеми очертават някои трайни тенденции и еволюцията на науката, чието решение не може да се постигне със сегашните подходи. Стремежът да се вникне в механизма на теорията, на научното познание отразява до голяма степен нарастващите трудности и необходимостта от нови подходи.

            Какво точно имаме предвид? Става дума за това, че колкото повече се синтезира научното знание, толкова повече се засилва неговия обобщен и универсален характер. Тази тенденция днес характеризира развитието на редица науки. Тя е израз на един сам по себе си прогресивен процес, на задълбочаване отвън навътре на знания, на самото проникване в законите и закономерностите на света.

            Очевидно е, че за да бъде действено синтезираното знание, минимизирайки и обобщавайки огромна информация то трябва да бъде способно да варира с оглед на една или друга конкретна ситуация. Анализът на конкретната ситуация изисква това знание да се специфицира, с други думи да се ситуационализира.

            Усилията всяка наука да има свой строго очертан терен е факт на миналото. Проблемната ситуация, а не просто кръгът от въпроси на отделни науки – това е същинската сфера на научното творчество. Оттук задачата – да се проектира и изгради нов тип „нормативен регулатор за решаване на проблемни ситуации“. И доколкото сегашните и особено бъдещите проблемни ситуации все повече ще бъдат синтетични по своята същност, този регулатор трябва също да бъде синтетичен. В зависимост от това, ако днес ние правилно издигаме в идол така наречените междудисциплинни изследвания, не бива да се забравя, че те очертават прехода към едно ново, по-висше състояние, когато в научното творчество се изграждат подходи не с оглед специфичните норми и образци на отделните науки, а с оглед на една или друга проблемна ситуация.

            Възприемането на ситуационният подход е ключът за преодоляването на редица трудности в организацията на научните изследвания. Негово предимство е обстоятелството, че той осигурява изграждането на организационни структури, които са адекватни на логиката и механизмите на самия научноизследователски процес, което има първостепенно значение за правилното формиране на научни колективи, за затваряне на цикъла „изследване – внедряване“, за увеличаване ефекта на науката. Бъдещето е на форми, ориентирани към решение на проблемни ситуации, в които главното не е координацията, не е дори междудисциплинната интеграция, а изработване на ситуационен понятиен и методически апарат.

            В литературата си пробиват път и проекти за кооперация между научните звена и производството. В определен смисъл те са полезни и необходими. Но и тук бъдещето е на нов тип социални организми, в които самата производствена дейност е научна по своята същност, в която процесът на създаване на определен продукт е същевременно процес на разрешаване на научноизследователски задачи. Следователно и в случая става дума не просто за интеграция, а за формирането на нов тип човешка дейност.

            Всичко това поражда нови проблеми във връзка с развитието на науката. Безспорно е обаче, че бъдещето принадлежи на синкретичните процеси, в които материалната и духовната дейност са непосредствено вплетени в едно единно цяло и където би било по начало безсмислено да се структурира това цяло. Ако процесите протекат именно така и в тази област развитието ще се извърши по спирала, по закона за отрицание на отрицанието. Бъдещият синкретизъм ще бъде по форма повторение на черти и свойства на синкретизма, характеризиращ първоначалната степен в историята на обществото. По всяка вероятност подобни процеси ще се разгръщат в условията на постдисциплинарната наука. Трудно е да се предскаже накъде ще ни отведе това развитие.

            Логиката на науката поставя нови проблеми. Силното развитие на интегративните и синтетичните тенденции води до изграждането на системни формации в познавателната и практическа дейност на човека. Но разширяването на човешкото познание изисква и задълбочаване. Синтезът на съвременното знание е такова разширяване отвън навътре. Колкото повече се разширява кръгът на интегрираните знания, колкото повече се нарушават границите между отделните науки, толкова повече се стеснява, уплътнява, минимизира знанието и неговия понятиен и методологически апарат. В резултат на това се осъществява тенденцията да се формират силно синтезирани знания с голям обхват на приложимост при решаването на различни теоретични и практически задачи.

            Реално погледнато в нашето полезрение са четири проблемни ситуации, всяка от които се състои от свои специфични въпроси, всяка от които се разрешава с помощта на съответен подход. В случая представлява интерес обстоятелството, че в съвременните условия на тектонични размествания на всички отрасли в икономиката това са всъщност възможните типове ситуации, които изобщо могат да възникнат. Друг тип ситуации сега е невъзможен, което разбира се, не изключва различни варианти на тези основни типове проблемни ситуации. При това те не се взаимоизключват. Исторически разгледаните типове ситуации възникват и се формират в посочената последователност. Но и на сегашния етап всяка една от тях има своето място при решаване на класа от задачи, породени от промените на сегашната технологична революция. По своя размер, скорост и обхват тези промени нямат аналог в миналото. При такава бързо развиваща се работна среда способността да се предвидят бъдещите тенденции в заетостта и нуждите по отношение на знания и умения, необходими за адаптиране стават още по-важни за всички заинтересовани страни. Особеното на тези тенденции е, че те се различават по сектори на икономиката, затова е важно да се разберат специфичните за конкретния икономически отрасъл последици от Четвъртата индустриална революция. На основата на тези тенденции следва да бъдат извършени съответните промени в плановете и програмите на образованието и науката, за да се отговори на промените, които ще настъпят в икономиката през идващите години.

            Очевидно е, че тези промени ще породят нови, много по-високи изисквания към висшите училища. От тях вече се изисква не само да подготвят добри професионалисти, но и специалисти в областта на новите технологии, упражняващи въздействие върху начина по който се води и организира съответния бизнес. За да стане това е необходимо учебният процес да бъде в много по-голяма степен ориентиран към практиката и към технологиите, които са в основата на Четвъртата индустриална революция. Това би могло да се осъществи не само с учебните стажове и практики, но и чрез създаването на учебни тренировъчни форми и формирането на висши интелектуални умения в процеса на обучението на студентите. Комплексното решаване на тази задача е свързано и с ориентацията на научноизследователската работа към практиката. Това от своя страна предполага изграждането на клъстери и стратегически алианси с участието на организации, чиито предмет на дейност има отношение към професионалните направления и специалностите във висшите училища.

Новото време на утрешния ден ще има монументално въздействие върху икономиката – толкова мащабно и многолико, че ще бъде трудно да се разграничи един конкретен ефект от друг. Действително ще бъдат засегнати всички макропроменливи като се започне от БВП и инвестициите и се стигне до потреблението, търговията, инфлацията и т.н. В тези условия ще успеят онези предприятия, които първи ги разберат и преодолеят обичайните организационни бариери пред извършването на нещата по различен начин.

София, 27.07.2020 г.                                                 Председател:

                                                                                                            (проф. д-р М. Рибов)