Доклад на БКОНК от 04.05.2017 г.

Д О К Л А Д

на председателя на БКОНК, на тема: „Към ерата на равновластието и полицентричното управление“

            В пъстрата и нестройна поредица от събития животът на хората днес съществено се различава от този на предците им не толкова защото използват различни технологии или защото обществото се ръководи от други правила, а поради факта, че днес те са далеч по-многобройни на планетата, живеят по-дълго, по-здрави са, по-учени и по-образовани[1]. Несравнимо по-малко са онези, които гладуват. Днес хората имат повече време и пари за други неща, а когато не им харесват местата, където живеят, могат лесно да ги сменят. От друга страна, тъй като броят и гъстотата на населението нарастваха едновременно с продължителността и пълноценността на живота, контактите между хората станаха по-чести, а това на свой ред засили стремежите и разшири възможностите им. Разбира се, това съвсем не означава, че всички хора по света имат достъп до добро здравеопазване, образование и икономическо благоденствие. Нищетата, неравенството, войните, болестите и социалната и икономическа несправедливост не са изчезнали. Но статистическите данни за продължителността на живота, грамотността, детската смъртност, прехраната, равнището на доходите, достъпността до образованието и човешкото развитие показват, че светът, а с това и възприятията и нагласите на хората, дълбоко са се променили. Тези промени на свой ред влияят пряко върху начина, по който властта се печели, запазва и губи.

Променящата се власт.

            В смисъла на казаното пред обществото с целия си драматизъм стои дилемата: в каква посока се променя света, какви са заплахите, които трябва да очакваме и как да се справим с тях? Очевидно е, че по този въпрос няма единодушно мнение. Въпреки многобройните данни и становища, които са на наше разположение, ние нямаме ясна схема, която да ни помогне да осмислим промените, които се извършват във всички все по-тясно свързани помежду си сфери. Нито един план за бъдещи действия няма да е пълен, ако в него липсва едно по-добро разбиране на начините, по които властта се променя и произтичащите от това последици.

            Нещо, което е обяснимо като се има предвид, че когато вземат някакво решение хората винаги, съзнателно или не, преценяват властта си. Казано по друг начин установяват доколко могат да накарат другите да постъпват така, както те искат. Колкото по-точно са определени участниците и техните възможности в дадена ситуация, толкова по-лесно се разбира властта. Тя вече не е неясна сила, а може и да се разглежда като арбитър, когато се вземат решения как да се действа в дадена ситуация и има точно определен обхват и реални граници. Разбере ли се как действа властта ще се разбере и какво я прави да функционира добре и, следователно, как укрепва и как се разраства или каква е причината за нейния неуспех, за разпространението, отслабването и дори изчезването ѝ[2].

            Обобщенията и изводите, които могат да се направят за властта са многобройни и изключително важни. Невъзможно би било обаче да ги екстраполираме и пренесем в светогледа и начина на разсъждение на онези, които вземат решенията – в домовете ни, в президентските дворци или управителните съвети – ако не поставим началото на нов тип дискусия, която взема предвид случващото се с властта.

            За властта обикновено се говори от гледна точка на това кой я печели и кой я губи, независимо от това дали става въпрос за страна, град, икономически сектор, компания или бизнес лидер. Във всеки определен момент, разбира се, конкурентите за властта могат да бъдат подредени по активи, сила и успех. На световно равнище държавите наистина си съперничат и като единици за измерване и оценка на една страна могат да ни послужат нейния икономически продукт, военните ѝ бази и ресурси, населението, повърхността, индустриалното ѝ развитие и т.н. Картината обаче, която тези фактори рисуват е краткотрайна. Това е моментна снимка с все по-кратка експозиция – и още по-лошо, подвеждаща. Колкото повече обръщаме внимание на класациите, толкова повече рискуваме да пренебрегнем или да подценим в каква степен разположението на властта отслабва всички участници, не само тези, които като че ли вървят надолу, но и онези, които са във възход.

Властта в геополитиката.

            Не са малко изследователите, които с неприкрит оптимизъм говорят за възхода на Китай – така както индийците, руснаците и бразилците говорят за възхода на своите страни. От своя страна европейците са обезпокоени от засилващата се маргинализация на континента си в световната геополитическа карта. Но най-много внимание за това кой печели власт и кой я губи се отделя в Съединените щати, където анализаторите неуморно споделят дали отслабването на американската мощ е непоправимо, лечимо, преходно или просто илюзия. Други изтъкват по-нюансирани аргументи за възхода на останалия свят или за свят, където геополитиката е многополюсна.

            Разбира се, има и изследователи, които анализират влиянието на разводняващия ефект върху властта от увеличаването на броя на новите държави, способни да въздействат върху световното развитие, но го правят без да превъзмогнат идеята, че нацията–държава е главното действащо лице и основната единица, която трябва да бъде анализирана. Твърди се също така, че западният ред няма да бъде изместен от нова велика сила или доминиращ политически модел. Двадесет и първи век няма да принадлежи на Съединените щати, Китай, Азия или който и да е друг. Това ще бъде ничий свят. За пръв път в историята светът ще бъде взамозависим, но без център на тежестта и без световен попечител. Това мнение се споделя и от други автори и бизнес консултанти, които говорят за „Г-О“: световен ред, в който нито една държава или траен съюз от държави няма да е в състояние да отговори на предизвикателствата на глобалното лидерство. Казано по друг начин в бъдеще нито една страна няма да може да диктува глобалната политика, както в миналото я диктуваха някои от великите сили. Веднага обаче трябва отбележим, че ако съсредоточим вниманието си единствено върху държавите – дори да твърдим, че нито една няма да доминира в световните дела – рискуваме да пропуснем да забележим другите сили, които преобразяват картината. Имаме предвид упадъка на властта във вътрешната политика, в бизнеса и в други сфери.

            Очевидно е, че картината не би била пълна, ако не се вземат предвид безпрецедентните форми на фрагментация във всяка една от изброените страни и във всички търговски, финансови, миграционни и културни системи. Не е най-важното да определим кой печели власт и кой я губи, а да разберем какво става вътре в държавните, политическите движения, корпорациите и религиите, които са във властта. Кой е във властта и кой не е в нея ще има малко значение за един свят, където онези, които са във властта не се задържат там дълго и имат все по-малко възможности да упражняват силата, която притежават докато са във властта.

            Колкото и да са рисковани в случая обобщенията едно е безспорно, че сме все по-податливи за лоши идеи и лоши лидери. Несъвършенството на властта създава плодотворна почва за демагози, които използват разочарованието от онези, които имат власт, обещават промяна и се възползват от смущаващата глъч, от многобройните участници и идеи. Объркването, породено от промените, които настъпват твърде бързо една след друга, които са твърде разрушителни и подкопават старите убеждения и навици.

Неравновластие и равновластие.

            Хората не са равни по отношение на властта. В почти всички родови общества[3] тя е запазена за определени избраници, които могат понякога да си позволят неща, недостъпни или забранени за другите. Тези общества се възприемат като неравновластни. В безродовите общества[4] пък има разбиране, че подчинените може и трябва в една или друга степен да изказват свободно мнението си и по този начин властта да се поделя. Всички не могат да имат еднаква власт, но се допуска всички да се състезават за нея, а когато я спечелят – понякога след избори – те си остават обикновени хора, равни с останалите. Властта им се контролира от подчинените, поделя се с тях поне донякъде и може да им бъде отнета доста лесно. Равноправието по отношение на властта и упражняването ѝ може да бъде наречено равновластие.

            Равновластните общества обикновено са безродови и обратно неравновластните са родови. Така например в Северна Европа и англоговорящия свят имаме едновременно разпад на родовата система и равноправно отношение към властта. В повечето други общества по света виждаме обратното - родовите системи са запазени и хората нито имат еднакъв достъп до властта, нито властимащите са равни на останалите.

            Тук се налага да отбележим, че в неравновластните родови общества много хора изпитват нуждата от силен управляващ – било то в политиката или в бизнеса – който да ръководи без да дели властта си, но и без да върши злоупотреби. Подчинените често не изпитват нужда да делят властта, защото това предполага отговорност, за която не са настроени.

            Културите, където хората се възпитават в неравновластие обикновено имат централизирани пирамидални системи на управление. Управляващите притежават голяма лична власт, която не желаят да делят с подчинените си. Наблюдава се склонност към еднолично управление и диктатура. Този начин на управление обаче се определя и от други културни характеристики, особено от тревожността. Нацистката диктатура е използвала умело немското безпокойство от безредието и неизвестността и е обещавала железен ред и хляб за всички, т.е. предимно бъдеще.

            Разпадането на неравновластните родови общества има огромно социално значение и играе изключителна роля в управлението. Това се състои преди всичко в подредбата на обществото. Разпадане на идеята, че управляващите трябва да са по-облагодетелствани от хората, които ръководят води до поява на демокрация, която почива на принципа, че всички са родени равни. Всички са равни пред законите и въпреки опитите на някои от управляващите да използват общественото си положение, за да избегнат дължимото наказание, все пак в равновластните общества имаме много примери на осъдени влиятелни личности. В неравновластните родови общества е възможно, само ако провинилите се управляващи изгубят личната подкрепа на влиятелните си приятелски кръгове.

            Идеята, че законите и правилата трябва да се спазват от всички идва от западните култури. Останалите култури са възприели тази идея в различна степен. Но докато съществува силна неравновластна структура в едно общество, демокрация и законност от западен тип не може да има. На преден план ще бъдат не писаните закони, дошли от чуждата западна култура, а думата на рода, на близките на приятелския кръг.

            Главната политическа цел на нашето време би трябвало да е равновластното общество, преосмислянето на политическите партии, намирането на нови начини за реално участие на обикновените граждани в политическия процес, създаването на нови механизми за ефективно управление, ограничаване на лошите последици от конституционните граници за контрол и балансиране на властите, като същевременно се избягва прекаленото концентриране на безотчетна власт и способността на държавите да си сътрудничат.

Иновациите в управлението.

            Няма съмнение, че без тези промени е невъзможен трайният напредък в борбата срещу опасностите, застрашаващи сигурността и просперитета на държавите. Прави впечатление, че в сегашните условия на революционни промени, които оставят своя отпечатък върху почти всичко, което правим или преживяваме в ежедневието си, една много важна сфера остава изненадващо незасегната.Става въпрос за начина, по който хората управляват себе си, общностите, държавите си и международната система. Имаме предвид начините, по които те като личности участват в политическия процес. Процес, в който идеологиите идваха и си отиваха, политическите партии се издигаха и падаха, някои управленски практики бяха подобрени чрез реформи и благодарение на информационните технологии. Освен това предизборните кампании днес разчитат на по-съвършени методи за печелене на избиратели и, разбира се, повече хора от когато и да било са управлявани от лидери, които сами са избрали. Тези промени, колкото и да са положителни обаче бледнеят в сравнение с невероятните трансформации в комуникациите, медицината, бизнеса и военното дело. Накратко казано, деструктивните иновации не се отразиха на политиката, правителствата и политическото участие. Това обаче рано или късно ще стане. Пред обществото се надига революционна вълна от положителни иновации в политиката и институциите. Властта се променя в толкова много сфери, че е невъзможно да се избегнат съществените промени в начина, по който човечеството се организира, за да вземе решенията, необходими за неговото оцеляване и прогрес.

            Вълни от радикални и позитивни иновации в управлението е имало и в миналото. Гръцката демокрация и изобилието от политически нововъведения, родени от френската революция, са само два от най-прочутите примери. Тогава бяха създадени всички големи политически институции, които имаме, като се започне от политическите партии, демокрацията и представителното правителство и се премине през върховенството на гражданската над военната власт, за да се стигне до свободата на религията и словото.

            След Втората световна война станахме свидетели на вълна от политически иновации, чиято цел бе да се предотврати нов глобален конфликт. Така бяха създадени Обединените нации и множество специализирани международни агенции като Световната банка и Международния валутен фонд, които промениха световния институционален пейзаж.

            Сега се надига друга, още по-силна вълна от иновации, която обещава да промени света, така както го промениха технологичните революции от последните две десетилетия. Тя няма да е нечие нареждане, продукт на заседания или срещи на върха, няма да е безболезнена или бърза, а хаотична, сложна, на приливи и отливи. Но тя е неизбежна. Подтиквано от промените в начините, по които се печели, използва и запазва властта, човечеството трябва и ще намери нови начини да се управлява.

Децентрализираните форми на управление.

            Революцията в софтуера, дигитализацията на медиите, персоналните компютри, световната мрежа и безжичните информационни потоци преобразяват комуникациите от вертикална в хоризонтална плоскост и от централизирана командно контролна система в децентрализирана интерактивност. По същия начин промяната в глобалния енергиен режим, която се извършва в момента като се преминава от използването на елитни енергийни източници като петрол, въглища, природен газ и ядрена енергия, което е организирано централизирано и вертикално разпределено, към употреба на по-разпространени обновяеми енергийни източници като слънчева енергия, вятър, биомаса, термална енергия и водород. Те се добиват по места, по децентрализиран начин, което води до промяна в начина на разпределяне на енергията.

            От друга страна, децентрализираните технологии се използват в две противоположни посоки – към по-голяма концентрация и по-голямо разчленяване на властта. Навремето „Майкрософт“ се опитваше да бъде пазач на киберпространството чрез налагане на операционни системи на повечето собственици на персонални компютри, докато централизираната тогава компания „Линукс“, чиито създатели бяха обществени активисти, се обяви за единен отворен код на операционните системи за ползвателите на компютри, като по този начин заплашва господството на „Майкрософт“.

            По същия начин, докато глобалните корпорации използваха новите децентрализирани форми на комуникация за създаване на партньорства между бизнеса и за по-голям контрол върху съответните отрасли и общности, където те правят бизнес, местни активисти по света използваха същите свързващи технологии да организират глобални съпротивителни движения срещу безконтролната според тях корпоративна власт.

            Работата обаче е там, че появата на новите децентрализирани информационни комуникационни технологии даде простор на мощни нови сили и балансиращи течения и докара много нови участници на обществената сцена. Новите комуникационни технологии помогнаха на корпорациите да излязат извън националните граници и да разпръснат своето производство и дистрибуция по цялото земно кълбо. Същите технологии обаче помагат на градове и региони, културни и етнически движения да прескочат на свой ред националните граници и да започнат да оказват влияние върху по-широко поле.

            Сега икономическите субекти, които някога са били изолирани и безвластни в дъното на старата национална държавна управленска пирамида разполагат със средства за комуникация да се свързват помежду си и да прескачат контейнера на националната държава. Управлението се възприема вече като мениджмънт на комуникационните потоци и участниците се разполагат на стратегически възлови места, вплетени в множество интерактивни мрежи, където всяко тяхно решение и действие има последици, които се предават по мрежата и извън нея.

            Драматичното нарастване на глобалната свързаност, благодарение на новите комуникационни технологии, така увеличава взаимозависимостта на всеки, че старата управленска система на националната държава просто е неспособна да се справи сама с огромния обем и поток на човешки обмен и взаимодействие, които генерира.

            Старият централизиран модел от горе надолу с неговите стандарти и строги командно-контролни механизми бавно отстъпват място на ориентирания към процеса на управление, който оперира в хоризонтално структурирани мрежи. На пръв поглед самата идея за хоризонтално взаимодействие изглежда несъстоятелна поради това, че сме свикнали с неравновластното управление и го възприемаме като напълно естествено. В крайна сметка, в контекста на властта управлението винаги е било представяно във вид на пирамида и се е осъществявало от горе надолу. Днес, обаче, сътрудничеството възниква в резултат на влиянието на интернет-технологиите и възобновяемите енергийни източници. Това коренно реконструира взаимоотношенията между хората, като взаимодействието отгоре надолу се преобразува във взаимодействие по хоризонталата, оказвайки дълбоко влияние на бъдещето на обществото.

Полицентричното управление.

            Тук е уместно още да отбележим, че когато наситеността на човешката дейност се прехвърли от регионална географска плоскост към глобално електронно поле и от подражателски, линейни, отделни размени в непрестанни новости, обратни връзки и поток, йерархическите командно-контролни механизми стават твърде бавни да ръководят дейността. Правилниците остаряват почти в момента, в който се издават, а старите ръководни институции от горе надолу се оказват прекалено бавни, за да се справят с каскадата от новости и като резултат преживяват нещо като политическа засечка.

            Новите регионални структури търпят метаморфоза от географски плоскости към планетарни полета. В тях не се управляват собственически отношения в територии, а по-скоро безкрайна и непрестанно променяща се човешка дейност в глобалната мрежа. Това стана причина да се говори за полицентрично управление в контраст с конвенционалното управление. Традиционното правителство се свързва с териториално господство. Полицентричното управление е децентрализирано и не се отнася до онова, което правят правителствата. То е функция, която може да се изпълнява от широко разнообразие от обществени, частни, държавни и неправителствени, национални и международни институции и практики. С полицентричното управление ръководните функции се разширяват и включват неправителствени участници. Това е нова политическа игра, далеч по-сложна, при която нито един участник не може да доминира в полето или да предопределя резултата, но където всеки има власт да влияе върху посоката и процеса. Този стил на управление се характеризира с непрекъснат диалог и преговори между участниците в много мрежи, съставляващи непрестанно променящо се икономическо, социално и политическо поле на влияние. Новият вид политически лидер е повече посредник, отколкото военен командир. Координацията замества командите в новата политическа схема на нещата.

            Проблемите на полицентричното управление са пряко свързани с демократизацията на обществото. Това управление не е самоцел, нито универсален модел, който може да бъде приложен навсякъде. С него се осъществяват важни обществени цели, насочени към предоставянето на по-добри услуги за гражданите, по-ефективно използване на ресурсите и по-високо качество на живота. Реално погледнато полицентричното управление представлява средство за разпределение на отговорности, права и ресурси между равнищата на управление и приближаване на процеса на вземане на решенията по-близо до гражданите. По-конкретно тук става въпрос за административна, финансова и политическа форма на децентрализация на управлението. При административната форма това се изразява в правомощия за вземане на решения, относно вида и качеството на обществените услуги. Финансовата форма от своя страна намира израз в предоставянето на ресурси, прехвърлянето на източници на ресурси, както и на отговорности за финансиране на обществените услуги. Що се отнася до политическата форма, при нея децентрализацията намира израз в предоставянето на правомощия за вземане на решения и контрол на по-широк кръг институции. Независимо от това за коя от тези форми става въпрос степента на децентрализация отговаря на степента на социално-икономическо развитие на една страна и е отражение на степента на демокрация, националната специфика, традициите и зрелостта на гражданското общество.

Принципите на доброто управление.

            Полицентричното управление може да постигне своята цел само чрез прилагане на принципите на доброто управление. Съвременното разбиране за това управление е управление, насочено към създаване и осъществяване на ефективни публични политики във всяка област на живота. А това значи точно балансиране на пазар, политика и граждански сектор без пристрастия към някой връх в този триъгълник. Доброто управление почива върху висок административен капацитет. По-конкретно имаме предвид отговорна, ефективна и ефикасна публична администрация. Очевидно е, че без нея нищо в една държава не може да функционира, независимо от международните ангажименти или вътрешнополитичеки амбиции.

            От друга страна доброто управление е пряко обвързано със структурите на гражданското общество. Това управление не е нито просто въпрос на морал в управлението, както се е мислело в древността и средновековието, нито се свежда само до гарантиране на човешките права, както вярват мнозина, нито се изчерпва с елементите на демокрацията, както се възприема от съвременният рационализъм. За доброто управление не може да се говори само нормативно. Това управление трябва да се търси преди всичко в контекста на жизнената връзка със структурите на гражданското общество, тъй като не става дума за нищо друго, освен за ефективно и ефикасно решаване на социалните проблеми. Накратко казано доброто управление не е дело на управляващите, а на обществото, включващо и управляващите.

            Тези проблеми са много и разнообразни. В технологичната епоха, където пространството се превръща в единно обединено глобално поле, продължителността се свива почти до едновременност и всичко е компресно и ускорено, историческото съзнание, характеризиращо се с големи утопични визии, добре формулирани идеологии, установени бюрократични процедури и дългосрочни социални цели, постепенно отстъпва пред терапевтичното съзнание, характеризиращо се с постоянно променящи се сценарии и целесъобразни стратегически опции.

            В случая става въпрос за постмодерна политическа структура. Нейният свят е с постоянно променящи се контури и мимолетни реалии, където само новостите са нещо постоянно и в който продължителността е сведена до настоящето. Ако в древните династии управлението има за цел да възпоменава и ритуализира миналото, а модерните национални държави са натоварени да организират бъдещето, новите политически институции са предназначени да се справят с непрекъснато изменящото се настояще. Не случайно понякога ни се струва, че тези институции са с множество различни лица в зависимост от променените условия и обстоятелства. И това е обяснимо, защото тяхната същност непрестанно се пренагажда към променящите се модели на активност около тях. Именно в хамелеонската способност непрекъснато да се преоткриват е и тяхната сила.

З а к л ю ч е н и е.

            Четвъртата индустриална революция се развива ускорено и в близките десетилетия ще достигне своя пик. Това ще стане някъде около 2050 г., проявявайки се с целия си потенциал през втората половина на ХХI в. Под неговата възходяща камбанообразна крива вече се формира нова икономическа епоха, която ни пренася от света на индивидуалните усилия в света на сътрудничеството, проявяващо се под формата на равновластие и полицентрично управление. Няма да бъде пресилено ако отбележим, че това е едно от великите преломни събития в икономическата история на света.

            В близките години много икономически дейност ще преминат под контрола на интелектуалните технологични системи, което ще освободи значителна част от хората. Това от своя страна ще спомогне за създаването на социален капитал в бъдещото гражданско общество[5]. Макар, че икономическите дейности ще запазят принципната си значимост за живота на хората, те ще престанат да бъдат основополагащи за тях. Ако обществото удовлетвори физическите потребности на хората, техните възможности за ускоряване на развитието на икономиката ще нараснат неимоверно, надхвърляйки проблемите, които трябва да се решават.

 


[1]Докладите на БКОНК се изпращат на Президентството на Република България, Министерския съвет, Комисията по образованието и науката към Народното събрание, Министерството на образованието и науката, Националната агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.

[2]Властта би могла да се определи като способност на човека да насочва или възпрепятства настоящи или бъдещи действия на други групи или личности. Тя се реализира чрез физическа сила, норми, предразполагане на хората или тяхното възнаграждаване.

[3]Общества, които в различна степен делят хората на „свои“ и „чужди“. В антропологията тези понятия са известни като „вътрешна“ и „външна“ група. Характерното за тези общества е, че противопоставят рода си и приятелския си кръг на останалите хора.

[4]Общества, които не правят съществена разлика между „свои“ и „чужди“. Повечето хора от тях са готови да извършат някои видове услуги на всеки непознат и да откажат други на всеки близък. Никой не смята, че дължи на близките си нещо повече, отколкото на непознатите.

[5]Организацията за икономическо сътрудничество и развитие определя социалния капитал като отношение между хората, заедно с нормите, ценностите и убежденията им, които улесняват дейността на групите и осъществяват връзките между различни групи в обществото. Социалният капитал трябва да се произвежда непрекъснато, тъй като той е, който поддържа социалността. Въпросът е на основата на какви норми и за какви цели може да се мобилизира тази енергия. От гледна точка на обществото е важно социалният капитал да допринася за икономически растеж, за подобряване качеството на живота и да предотвратява конфликти, агресия и престъпност (Вж. htt://www/.oecd.org).