Доклад на БКОНК от 11.06.2014 г.

        По доклад на проф. д-р Манол Рибов Управителният съвет на БКОНК на заседанието си от 11.06.2014 г. обсъди необходимостта от фокусиране вниманието на висшите училища върху неикономическите фактори на развитие на висшето образование [1]. Като обективни причинни явления тези фактори са в състояние да внесат значителни изменения в резултатите от учебната и изследователската дейност. В доклада са засегнати онези фактори, които се отнасят до неадекватното поведение на някои преподаватели, уронващи с коментарите си престижа на отделни хора и институциите. Обект на критичните им оценки са техни колеги или представители на деканата и ректората на висшите училища, бившите и настоящи министри, вкл. министерския съвет и президентството. Разбира се, обсъждат се и по-общи въпроси на висшето образование. В началото на 90-те години оживено се коментираше включването на някои висши училища в структурата на други с цел на окрупняването на организационните структури. По-късно когато се въведе оценяването на дейността и качеството на обучението във висшите училища, актуална стана темата за оценките, акредитирането или отказа на акредитация. След това с приемането на новия закон за развитие на академичния състав започна да се коментира предстоящото откриване на ВАК или на подобен на него орган и отнемане на присъдените научни степени и академични длъжности. Сега се обсъждат спечелените от отделни колеги университетски, национални и международни изследователски проекти.

            По този начин се поддържа една постоянна тревожност в академичния състав, проявяваща се под формата на безпокойство и раздразнителност, породени от неприятното чувство за предстоящи промени, което крие неизвестност. В очакване на промени една голяма част от академичния състав се преустройва на „латентен режим на работа” и това неминуемо се отразява на неговата продуктивност, поставяйки го в условията на героите от пиесата на Самюeл Бекет „В очакване на Годо”.

            Но „вестителите на горещите новини” не изчерпват своя модел на поведение само в този периметър на действие, те отиват и по-нататък като умело използват интригата злепоставяйки тези, които не споделят техните убеждения. Понякога човек се оказва неволен слушател на техните коментари и независимо от това, че ги отминава като несъстоятелни, впоследствие разбира, че е замесен в интригата. През годините съм бил свидетел на широк спектър от такива практики. В тях често се намесват и студенти, а понякога и техните родители. Имам предвид писмени оплаквания до различни институции, които в повечето случаи са анонимни, а когато са посочени и имена се оказва, че са недействителни. Паралелно с всичко това се вкарва в обръщение и жълтата и не толкова жълта преса, за да се стигне накрая до глобалната мрежа ИНТЕРНЕТ. Там вече възможностите за злепоставяне на някого без да бъде идентифициран източника на информация са наистина неограничени. Както се вижда зловещ арсенал от похвати и прийоми, които няма как да не ни отклоняват от непосредствените ни задачи, а те не са никак малко както в образователната, така и в научно изследователската работа.

            Все по-нарастващата роля на университетското образование в живота на човека закономерно поражда много въпроси, свързани с обучението на студентите. Именно качеството на обучението e причина много от тях да смятат, че не са достатъчно креативни. Разбира се, отделният преподавател може да направи много, за да съживи тяхната креативност, но има и остра нужда от трансформиране на образованието. Не са малко преподавателите, които вършат прекрасна работа в своите аудитории, студия и лаборатории. Съществуват и висши училища, които изпълняват иновативни програми. В повечето случаи тези иновации се случват не благодарение на доминиращата култура във висшето образование, а въпреки нея. Предизвикателството е иновациите да послужат за нов модел, който да промени висшето образование и да го превърне в процес, който по естествен път да ни подготви за предизвикателствата на живота и работата през ХХІ век.

За да стане това е необходимо да се приложат добрите практики в образованието като се ползва опита на всяка нарочно създадена общност за учените, без значение дали е за юноши или за възрастни, дали е държавна или частна собственост, дали е задължителна или по желание. За нас е от значение качеството на преподаването и обучението, където и да се случват, независимо от формата на институцията, която организира това обучение. В този смисъл представлява интерес: философията на студията „Стая – 13” (Форт Уилям, Шотландия), образователната система „Ел. систем” (Венецуела), пилотните програми „Училище от един” (Ню Йорк, САЩ), „Училище в дома” и „Не училище” (САЩ), нестандартната инициатива „Биг пикчър лърнинг” (Саут Прованс, щата Роуд Айлънд, САЩ), „Синьото училище” на „Бул мен груп” (Ню Йорк, САЩ), необичайното партньорство с други институции в училището „Дженикс” (Тулса, Оклахома, САЩ), атрактивността на алтернативните форми на обучение на Open University (Великобритания), модела на преподаване на Националния младежки лидерски съвет (NYLC) „Обучение чрез активности” (САЩ), дейността на Националната организация „Партньорство за образование през ХХІ век” (САЩ), консорциума (CCSSO) „Партньорство за обучение на следващото поколение (САЩ), „Националното движение за цялостно образование „Хол едюкейшън”, оглавявано от Кралското общество за развитие на изкуствата, производството и търговията (RSA - Великобритания) и др[2].

Очевидно въпросите на образованието не биха могли да се решат успешно, ако игнорираме културата във висшите училища, а тя в много голяма степен се определя от тяхната учебна дейност и физическа среда. Културата има дълбоко отражение върху резултатите от обучението на студентите и всичко би могло да се промени посредством култивиране в тях чрез преподаването на въображение, креативност и иновативност. Самото преподаване е креативна дейност. Не случайно една от причините, поради които висшите училища се провалят, е че преподавателите подхождат формално към учебния процес, без да се интересуват от резултатите от своята работа. Има и добри преподаватели, чиито креативен инстинкт е притъпен от стандартизираното образование. В този смисъл културата във висшето училище зависи от презареждането на креативните способности на преподавателите. Нейната динамика е такава, че промените се случват навсякъде, като се започне от учебната документация и се премине през преподаването и оценяването на студентите, за да се стигне до физическата структура на висшето училище, до неговия интериор, екстериор и околно пространство.

            Обикновено традиционните методи на преподаване се асоциират с формалните инструкции и запаметяването на информацията от тях. Смята се, че тези методи са от съществено значение за насърчаване на обучението по традиционните академични стандарти. Спадът в прилагането обаче на тези методи е причината, поради която намалява интересът към въпросните стандарти. По друг начин стоят нещата при съвременните т.нар. прогресивни методи на преподаване. Същественото при тях е, че са базирани на изследвания, при които студентите работят индивидуално или в групи, за да се запознаят с конкретната област от учебното съдържание и да изразят своите собствени идеи. Това разбира се, не означава, че традиционните методи трябва изцяло да бъдат заменени със съвременните методи на преподаване. И двата вида методи имат своето място в креативното обучение. За да предложат своите идеи за решаване на дадена ситуация, била тя задача или проблем, студентите трябва да притежават базови познания за тази ситуация и тогава се налага използването на традиционните методи. Възможно е това да са познания за конкретен продукт, за жизнения му цикъл или за тенденциите в неговото развитие. В последствие обаче когато трябва да се вземат решения за алтернативите на този продукт, за усъвършенстване на процесите в жизнения му цикъл, за предотвратяване на рисковете от настъпващите под влияние на тенденциите промени, прилагането на съвременните, прогресивни методи на обучение става задължително. В едни случаи е добре да се използват информационните методи на обучение, в други – научно изследователските, в трети – евристичното моделиране, а не рядко се налага да се прибягва и до имитивните методи на преподаване. Някои от тези методи поставят силен акцент върху креативността, други не. Като цяло ударението във висшите училища пада върху академичните знания и се цени един вид знание, а останалите се подценяват, което е във вреда на всички.

            Добрите преподаватели знаят, че едно от основните им задължения е да ангажират и вдъхновят своите студенти, което само по себе си е креативен процес. Креативното преподаване е свързано със задаване на отворени въпроси, при които може да има множество решения, с работа по групи в съвместни проекти, с използване на въображението, за да се изследват нови възможности, с правене на връзки между различните начини на мислене и изследването на неяснотите и различията помежду им.

            Креативното преподаване изисква да се окуражат учащите се и да повярват в собствения си креативен потенциал. Те трябва да са предприемчиви и да имат нагласата да поемат рискове и способността да приемат допускането на грешки. Друго не по-малко важно изискване е да се помогне на студентите да открият собствените си креативни възможности. Всеки може да научи основните умения на креативното мислене. Креативните постижения са водени от страстта на човека към конкретен инструмент, материал или стил, който събужда въображението му. Определянето на креативните способности означава и помощ човек да открие силните и креативни страни. Това, естествено не е достатъчно. Необходимо е още да се насърчи самоувереността, независимостта и способността за самостоятелно мислене.

            Трудностите в креативното обучение на студентите могат и трябва да бъдат преодолени, тъй като има натрупани достатъчно знания и опит в това обучение. Очевидно е, че не можем да отговорим на предизвикателствата на ХХІ век с образователните идеологии от ХІХ век. Имаме нужда от нов Ренесанс, в който да се ценят различните видове интелигентност и да се поощряват креативните взаимоотношения между различните учебни дисциплини. Трансформирането на висшето образование не е лесна задача, но цената, която ще платим, ако не го направим, е по-висока, отколкото може да си позволим. Ако успеем, ползите са повече, отколкото можем да си представим.

            Към всичко това би могло да се прибави още по-респектиращия факт, че днес университетската наука все още не е дала задоволителен отговор на настъпилите промени в устройството на човешкото общество. В съвременните условия компаниите и потребителите започват да изоставят централната ос на модерния икономически живот – пазарната размяна на собственост между продавачи и купувачи. Вместо това доставчиците, които притежават собственост я отдават под наем или облагат с такса достъпа до нейното краткосрочно или дългосрочно ползване от клиента. В тази връзка основателно възниква въпросът как ще се развиват взаимоотношения между доставчика и клиента в бъдеще.

            Собствеността на материалния капитал някога сърцевина на промишления начин на живот, става все по-второстепенна за икономическия процес. Тя все по-често се възприема от мениджърите като оперативен разход, а не като актив и се счита за нещо, което се взема под наем, а не се притежава. Интелектуалният капитал, от друга страна, е движещата сила в новата ера и към него се проявява все по-голям интерес. Идеите, представите, а не материалния капитал – са истинските обекти със стойност в новата икономика. Финансовите средства вече не се влагат в този капитал, а в човешкото въображение и творчески способности. Това обяснява защо интелектуалният капитал рядко се разменя. Вместо това той се отдава под наем или с лиценз на други партньори за ограничена употреба от тяхна страна.

            Притежаването на собственост става проблематично и от гледна точка на скоростта на технологичното обновление и ускоряването на темповете на икономическа дейност. В един свят на продукти по поръчка, на непрекъснати изменения и обновления, както и на все по-кратък живот на продуктите всичко остарява почти незабавно. Достатъчно е да посочим, че продължителността на живота на материалните ресурси и по-конкретно на дълготрайните активи е достигнала 7 – 8 години, а на нематериалните – 5 години. Като прибавим към така очерталата се тенденция и планираното от производителите остаряване на потребителските стоки, безпокойството от увеличеното потребление на ресурси и нарастване на количеството на отпадъците е напълно основателно.

            Същевременно ускореното морално остаряване на дълготрайните материални и нематериални активи и тяхното своевременно обновяване изисква големи капиталови разходи, които не са по силите на дребните собственици на активи. Това води до концентрация на капитала в ръцете на малък брой доставчици, които отдават собствеността си под наем на голям брой клиенти, които са ползватели на тази собственост. Задълженията на доставчика вече не се изчерпват само с поддържането на техническата изправност на дълготрайните активи, а включват и своевременното им обновяване. Самите дълготрайни материални активи все повече се произвеждат на модулен принцип, което позволява тяхното обновяване да става чрез подмяната на отделни модули.

            В промишлената епоха човешкият труд е ангажиран в производството на стоки и изпълнението на основни услуги. В епохата на достъпа човешкият труд в селското стопанство, промишлеността и обслужващият сектор ще бъде автоматизиран. До средата на ХХІ век икономическата сфера ще разполага с технически средства и организационни възможности да осигурява стоки и основни услуги за нарастващото население, използвайки една малка част от заетата в момента работна сила. Реално погледнато за управлението и поддържането на традиционната промишлена сфера ще са нужни едва пет процента от възрастното население. Ферми, заводи и офиси почти без работници ще представляват мрежовата икономика. Ще бъдат създадени нови възможности за работа, но главно в сектора на платената култура в областта на търговията.

            Поради това, че все по-голяма част от живота на хората ще става платено преживяване, милиони други хора ще бъдат заети в търговската сфера, обслужваща културните нужди и желания на обществото. Разбира се, достигането до това производство на услуги от сферата на културата преминава през няколко етапа. От производството на стоки се е преминало към осигуряването на основни услуги, а след това към превръщането на човешките взаимоотношения в стоки, за да се стигне накрая до продажбата на достъп до културни преживявания. Започнало се е с превръщането в стока на пространството и материята, за да се стигне до превръщането в стока на времето, с което разполага човек. Все по-често продаването на култура под формата на платена човешка дейност постепенно води до един свят, в който финансовият тип човешки отношения замества традиционните социални отношения. Една голяма час от всекидневното взаимодействие с хората около нас вече е обвързано от строги търговски отношения. На тази основа се купува образование, разкрасяване и всичко друго, дори самото прекарване на свободното време. Животът все повече се превръща в стока, а комуникациите, общуването и търговията стават все по-неразличими. Практически всяка дейност в този свят извън границите на семейните отношения се е превърнал в платено преживяване. В него традиционните взаимни задължения и очаквания, опосредствани от чувствата на емпатия, солидарност и вяра, са заменени от договори отношения под формата на платени членства, абонаменти, входни такси, авансови плащания и хонорари.

            Дори в една напълно зряла пазарна икономика търговията е все още периодична дейност. Продавачите и купувачите се събират за един кратък момент, за да се договорят за прехвърлянето на стоки и услуги, след което се занимават с нещо друго. Останалата част от времето им е свободна от пазарни съображения и търговия. Времето за култура, времето, което не е превърнато в стока, още съществува. Но в хипер капиталистическата икономика, потопена в отношенията на достъп, практически цялото ни време е превърнато в стока. Когато клиентът купува апартамент или автомобил, реалното време на взаимодействието му с търговеца е краткотрайно. Ако потребителят обаче получи достъп до същото жилище или превозно средство под формата на наем, неговото взаимоотношение с доставчика е продължително и непрекъснато за периода на договора.

            За доставчиците превърнатите в стока взаимоотношения с клиентите са предпочитани, защото им осигуряват продължителни връзки, които подлежат на подновяване и хипотетично са вечни. Това се дължи на факта, че когато някой е вплетен в търговски взаимоотношения от един или друг вид и е в непрекъснати договорености посредством наеми, сдружения, абонаменти и авансови плащания, цялото му време става време за търговия. Времето за образование се стопява, оставайки човечеството единствено с търговски връзки, които да крепят цивилизацията.

            В края на ХХ век се осъществи масова приватизация на държавни функции и услуги. За по-малко от двадесет години световният пазар обхвана една голяма част от дейностите, които преди това бяха в държавната сфера. Имам предвид масовия транспорт, обществените услуги и телекомуникациите, които бяха включени в търговския периметър. Сега вниманието е насочено към последната независима сфера на човешката дейност. Става въпрос за самата култура и по-конкретно за културните ритуали, обществените събития, социалните събирания, изкуството, спорта, социалните движения и гражданските инициативи. Те всички са обхванати от търговската сфера. Големият въпрос, който стои на дневен ред през следващите години е дали цивилизацията ще може да оцелее с една култура, която достига до потребителя чрез търговската сфера.

            Свидетели сме как производството на културни преживявания започва да засенчва материалното производство. Старите гиганти от промишлената епоха „Ексън”, „Дженеръл Мотърс”, „USX” и „Сиърс”, отстъпват място на новите гиганти на хипер капитализма. Става въпрос за „Вайаком”, „Тайм Уорнър”, „Десни”, „Сони”, „Сийграм”, „Майкрософт”, „Нюз корпорейшън”, „Дженеръл Електрик”, „Бертелсман” и „Полиграм”. Тези транснационални медийни компании използват новата дигитална революция в комуникациите, за да свържат света, като при този процес неизбежно изтеглят културния сектор в сферата на търговията, където тя се превръща в стока под формата на културни преживявания по поръчка, масови комерсиални спектакли и лични забавления. В новата ера, в която културното производство започва да става все по-доминираща форма на икономическа дейност, осигуряването на достъп до множеството културни ресурси и преживявания, подхранващи психологическото съществуване, става също толкова важно, колкото и притежаването на собственост. Проблемът за достъпа обаче не означава само осигуряването на съответен доход и стандарт на живот, така че всеки да може да си позволи входната цена към новите електронно опосредствени светове на двадесет и първи век.

            Също толкова важно, колкото осигуряването на достъп до новата глобална мрежова икономика, е и осигуряването на продължителен достъп до съществуващите надеждни и разнообразни местни култури. Силите на търговията, ако не бъдат обуздани, могат да погълнат културната сфера, като я пренасочат към превърнати в стоки фрагменти от търговските развлечения, преживявания, платени забавления и купени взаимоотношения. Загубата на достъп до богатото културно разнообразие на хиляди години преживян опит, би бил също толкова опустошителен за бъдещата ни способност да оцеляваме, колкото загубата на биологичното разнообразие. Връщането отново на културата и търговията в една балансирана система представлява належаща задача на настъпващата епоха – и то, такава, с която следващите поколения трябва да се заемат със същата убеденост, която настоящето поколение проявява в усилията си да намери съответното равновесие между природата и създадената от човека икономика.

            Епохата на достъпа ще принуди всеки от нас да си зададе фундаменталния въпрос за това как искаме да преструктурираме основните си взаимоотношения един към друг. Достъпът в края на краищата е свързан с определянето на видовете, както и на нивата на участие в преживяванията. Въпросът не е само в това кой да получи достъп, а по-скоро в това какви видове преживявания и атмосфера на обвързаност си струва да бъдат търсени и превръщани в цел на достъпа. И това е обяснимо, тъй като именно отговорът на този въпрос ще определи природата на обществото, което ще създадем за себе си през двадесет и първи век.


[1]Решенията на Управителния съвет на БКОНК, отнасящи се за висшето образование, се изпращат на Президентството на Република България, Министерски Съвет, Комисията по образованиетои наукатакъм Народното Събрание, Министерство на образованието и науката, Национална агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.

[2]Mc Kinsey Education (2009); School for One website:  http://schools.nyc.gov/community/innovation/Schoolof One/default.ntm;El Sistema web page http/elsistemausa.org/el-sistema/venezuela/Reproduced with permission of El Systems USA; Big Picture Learning:http://www.bigpicture.org/big-picture-history/;Kelley.P. (2007); “Head urges Lie-in For teenagers”, published 2009/03/09.http://news.bbc.co.uk/go/pr/fr/2/hiuk.news/England/tyne/7932108.stm; Sudbury Shool:www.sudval.org; CCSSO (Council of Chief State Schools Officers):http://www.ccsso.org/ What We Do/Next Generation Leamers.html.;www.wholeeducation.org.