Доклад на БКОНК от 07.02.2014 г.

По доклад на проф. д-р Манол Рибов Управителният съвет на БКОНК, на заседанието си от 07.02.2014 г., обсъди необходимостта да фокусира вниманието на ръководствата на висшите училища върху нравствената култура на подготвяните специалисти и произтичащите от нея активи и пасиви за обществото [1].

Още в началото на доклада беше направена уговорката, че използваните понятия актив и пасив не са в буквалния смисъл на употребата им от счетоводната теория и практика, а в техния по-широк смисъл като ползи и загуби от минали събития. Другото уточнение се отнася за това, че става въпрос за активи и пасиви, причинени от действията или бездействията на ръководни кадри, подготвени в нашите висши учебни заведения.

Когато говорим за активите на обществото от висшето образование, ние си даваме сметка, че този образователен сектор е в състояние да подготвя високообразована и адаптивна работна сила, способна да увеличава производителността на труда в условията на бързоразвиващите се технологии и променящите се нужди на пазара на труда. На фона на все по-задълбочаващите се разлики в икономическото развитие на страните членки на ЕС, вече се стига до осъзнаването, че основен елемент не само в икономическото им възстановяване, но и в тяхното развитие, е образованието. Инвестициите в него са критичен фактор за засилване на производителността и икономическия растеж. Това е така, защото растежът се базира на техническия напредък, който изисква по-квалифицирани кадри. Страните в ЕС с най-висока производителност на човек от населението, каквито са Финландия и Швеция, са също така държавите с най-голям брой хора, завършили висше образование. Някои проучвания показват, че всяка допълнителна година училищното образование повишава производителността на труда с 6.2%, а при по-ускорен технически напредък и с още 3.1% в дългосрочен план.

Пасивите на обществото от подготвяните ръководни кадри се свързват преди всичко с нравствената култура на тези кадри. Реално погледнато тази култура се формира не толкова във висшите училища, отколкото в семейството и особено в началното, основното и средното училище. Всичко това обаче в никакъв случай не намалява ролята на висшите училища за равнището на нравствената култура на подготвяните ръководни кадри. За онези кадри, които участват в законодателната, изпълнителната и съдебната власт особено значение имат областите на висше образование, отнасящи се до социалните, стопанските и правните науки. От гледна точка на професионалните направления най-съществено значение имат кадрите, завършили „Право“, „Икономика“ и „Администрация”[2] . В процентно отношение тяхното участие в държавното управление на САЩ е 40/70, във Великобритания – 60/45, във Франция – 52/48, в Германия – 45/55.

Засягам въпроса за нравствената култура, защото академичният състав не може да бъде безразличен към начина, по който се реализират подготвяните от него кадри в управлението на държавата. Незнанието и безразличието на отделни представители на тези кадри към интересите на обществото не се възприемат положително от същото това общество. Това се отнася най-вече за случаите, когато управленските решения, които те вземат, са мотивирани само от интересите на определен кръг от хора.

Прави впечатление, че у нас никой не е поел отговорност за грешките, допускани в управлението на икономиката, каквато практика съществува в повечето страни. По този повод ще припомня показанията пред Конгреса на САЩ, направени от ръководителя на Федералния резерв Алън Грийнспан, през август 2009 г. във връзка с финансовата криза. Запитан дали неговата вяра в свободния пазар не се е оказала опасно погрешна, Грийнспан отговаря „да, открих грешка…Тези от нас, които се уповаваха единствено на пазарния интерес - и особено аз, сме потресени и не вярвам на очите си„[3] И това е обяснимо, защото академичните икономисти и консервативните политици игнорираха историческите реалности за сметка на свръхопростените допускания на идеолозите на пазарния фундаментализъм, което в крайна сметка доведе до кризата от 2007-2009 г. Светът днес трябва да разпознае, че финансовите цикли, възникващите от време на време банкови кризи и самоусилващите се икономически спадове са повтарящи се характерни черти на пазарната система. А това на свой ред предполага, че правителствата и централните банки ще трябва да поемат по-голяма отговорност за управлението на растежа и заетостта, както и за поддържане на финансовата стабилност и контрола над инфлацията.

Вече няма съмнение, че грешки са се допускали и ще бъдат допускани в бъдеще. Това се потвърждава от практиката. Винаги, когато ръководството на една институция се смени с друга, се появява нов списък от грешки, макар и видоизменен, допълнен и разширен. При това грешки се правят не само по вина на политиците, банкерите и бизнесмените, но и затова, че светът е твърдесложен и непредвидим, за да може, който и да е механизъм на вземане на решения да дава винаги верния отговор, независимо от това дали се опира на икономически или политически стимули.

Всичко това обяснява фокусирането на вниманието върху нравствената култура на подготвените специалисти с висше образование. Добре известно е, че моралното възпитание на поколенията заема особено важно място на всеки етап от развитието на обществото. Основание за това е неговият хуманистичен характер в цялостното развитие на обществото. Нещо, което е обяснимо, тъй като нравствеността като съставна част на културата на обществото се явява естествен генератор на духовността на човека, изразена не само в ценностната му система, но и в поведенческите му отношения.

Изобщо пред висшето образование стоят за решаване не малко задачи. Това не ни дава основание да смятаме, че то има някакво изоставане, обяснението би следвало да се търси в динамичното време, в което живеем, а сферата на образованието е може би най-чувствителна на промените. В този смисъл е неуместно да се говори за каквато и да било реформа, разглеждана като еднократен акт. Реформата в образователната сфера е перманентен процес на внедряване на иновации, които налагат самото развитие на обществото.

Ръководството на Българска камара за образование, наука и култура периодично е поставяло на вниманието на висшите училища и на други заинтересовани институции необходимостта от усъвършенстване на различни области от образователната, изследователската и управленската дейност. В първите си решения засегнахме въпроса за различните форми на интегриране във висшето образование. Обърна се внимание на необходимостта паралелно с бакалавърската и магистърската степен да се осигури и обучение за придобиване на професионално образование. В тази връзка се обсъди и затворения цикъл на обучение, включващ подходящи форми на интегриране на висшето със средното образование. Засегнат беше и въпросът за стратегическите алианси, създавани между висшите училища и стопанските субекти.

Специално внимание се обърна на своевременната актуализация на професионалните направления, по които се обучават студентите. Отбелязано беше, че висшите училища са изправени пред съвършено други реалности и обществени потребности, които налагат разкриването на нови и закриването на традиционните специалности, като се посочи и начинът на решаването на този въпрос. Другият поставен за решаване въпрос беше този за усъвършенстването на учебната документация и по-конкретно на квалификационните характеристики, учебните планове и учебните програми. Особено внимание се отдели на преструктурирането на учебните планове, на интегрирането в тях на учебната и научно-изследователската дейност. Към обсъжданите въпроси беше причислен и този за подобряване работата на първичните звена във висшите училища, свързана с организирането на творческата работа със студентите и дните на кариерата. Засегнат беше и въпросът за ценностите и поведенческия модел на студентите и преподавателите.

Много настойчиво се постави въпросът за усъвършенстването на внедрените във висшите училища системи за качеството, за тяхното преобразуване в интегрирани системи. Дадени бяха конкретни указания за надграждането над базовата система за качеството на подсистемите за интелектуалния капитал, организационната култура, корпоративната социална отговорност и интелигентните системи.

Вниманието, което беше отделено на системите за качеството, се обяснява с факта, че с тях могат да се решават комплексно на основата на вътрешни нормативни актове, проблемите на образователната, изследователската и управленската дейност на висшите училища. Освен това, те имат за задача да заменят много от традиционните правомощия на държавата да определя съдържанието и организацията на обучението. Разбира се, всичко това е възможно, ако става въпрос за сертифицирана система за качеството от упълномощен орган, който периодично извършва одит на нейното ефективно функциониране.

Другите въпроси, на които беше обърнато внимание, се отнасят за тенденциите в развитието на висшето образование. Във връзка с това се засегна въпроса за постепенното заличаване на границите на обучението във висшето училище и обучението в свободното време.

Подчертано беше, че онова, което си изживява и изпитва в свободното време, би следвало да бъде възможно и по време на обучението, като се осигурява по-голяма степен на свобода, повече смислени дела и творчество в обучението. Отбелязано беше, че бъдещето принадлежи на дистанционното и продължаващото обучение. Нещо повече, през следващите 10-15 години това ще бъде преобладаващата форма на обучение, като знанията на специалистите с висше образование ще трябва да се актуализират на всеки 5 години, а дипломите им да се презаверяват[4].

Във висшите училища има не малко талантливи безкористни хора от всички възрастови групи, които образно казано биха изпълнявали ролята на локомотив за отделните академични общности, придвижвайки ги напред по трасето на обновлението. Това са скромни и непретенциозни хора, склонни към размисъл, подлагащи на анализ и оценка нещата, които вършат. Те ценят творческата дейност и в нея могат напълно да разгърнат въображението и съзерцателната си същност. В академичните среди те често са пренебрегвани, а когато се търси тяхната помощ приносът им се подценява или приписва на някой друг. Често липсата на подходящ подход от страна на съответния ръководител убива инициативата в тях и ги обезличава, от което губи не само академичната общност.

Обновлението, за което тук става дума, не може да се побере в тесните рамки на обикновените подобрения и носи наистина радикално преобразуващ характер. Фактите-антиподи на новото качество, само показват колко сложно, трудно, дълбоко противоречиво е това обновление. То засяга интереси и преодолява интереси - интереси на хора, които паразитстват върху бюрократизирането на академичния живот, които запазват висок академичен статус при неоптимално функциониране на образователната система.

Осмислянето на новите процеси и явления е възможно само при използване на натрупания през годините положителен опит, без самочувствието, че онова, което е направено в миналото, е правилно само тогава, когато съвпада с нашето мислене. Повечето висши училища имат традиции в обучението на студенти, които не бива да се пренебрегват. Ще посоча за пример учебните практики и стажове на студентите. Същественото при тях беше заинтересоваността на всяка една от страните, ангажирани с тяхното провеждане. Предприятията получаваха научно обслужване, висшите училища - производствена база за осъществяване на своите изследвания, а студентите -практически знания и опит. Интерес представляват и осъществяваните в миналото викторини между специалисти на предприятията и студенти по предварително оповестени теми, пораждащи горещи неподправени дебати между участниците. Заслужават внимание и ежегодно провежданите седмици на специалността. Това бяха значими събития за висшите училища, свързани с провеждане на конференции, авторски презентации, тематични изложби на книги, прожекции на научни и научно-популярни филми, сключване на договори между работодатели и студенти – дипломанти, награждаването на студенти и преподаватели.
Не мога да отмина и работата на творческите групи от студенти и преподаватели, създадени със статута на кръжоците по качество в Япония, САЩ, Великобритания и други страни с развити икономики. Не малка част от студентите, участвали в работата на тези творчески групи, днес са доценти и професори, които за съжаление са загубили ентусиазма от младежките години.    

Някои от съвременните форми на организация и управление на образователната дейност бяха въведени във водещите у нас висши училища още от началото на 90-те години, разбира се, в много по-несъвършен вид. Става въпрос за дистанционното обучение, съвместните програми с университети от САЩ и Великобритания, кредитната система, вътрешната система за акредитация и системата за качество и одит. По-късно, някои от тези критерии бяха използвани и в пилотната акредитация на Технически университет в София и Тракийски университет в Стара Загора, проведена под ръководството на Дейвид Билинг по програма ФАР.

Независимо от добрите резултати, всички тези нововъведения просъществуваха само няколко години. В края на този период се оформи мнението, че щом някоя нова практика, пък била тя и добра, не е регламентирана и не се изисква нейното внедряване, не е нужно академичният състав допълнително да се натоварва с работа и ангажименти[5]. Това навежда на мисълта, че нововъведенията във висшето образование могат успешно да се внедряват, ако са включени в акредитационните изисквания.

България може би е една от богатите страни на таланти - млади, свежи, прекрасни с научни интереси и амбиции, които се отличават с оригиналния си начин на мислене и на приложение на придобитите знания с цел да бъде решена дадена задача. Тяхната численост варира при различните степени на обучение. В бакалавърската степен те са около 15-20% и достигат до 35-40% в магистратурата. Но това са обречени таланти. Не искам да разделям обществото на групи по някакви признаци, но има една категория хора, боравещи много добре с вербалната и невербална комуникация, които през целия си живот са привилегировани и то не за професионалните им качества. Търсейки корените на случващото се, няма как да не стигна до родовите общности, наричани от Хеерт Хофстеде колективистични. В тях в различна степен хората се делят на "свои" и "чужди", противопоставяйки рода си и приятелския си кръг на останалите хора[6]. Старият принцип „всеки срещу всеки, групово срещу един“ не е преодолян напълно и продължава да витае в някои от академичните общности. Преподавателите продължават да се делят на стари и млади, на хабилитирани по стария и новия закон, на принадлежащи към една или друга партия или организационна структура. В резултат на това разделение в кариерата израстват не винаги тези, които притежават необходимите качества, за да бъдат полезни за обществото. Нарушена е справедливостта, а тя отбелязва границите на свободата в сферата на действие в академичната общност, при която граница тази общност е възможна с всичките взаимоотношения на своите членове.

Няма да бъде пресилено, ако отбележа, че най-ощетени от родовото противопоставяне са хората от третата възраст. При това, тяхната единствена вина, за да бъдат обект на това противопоставяне е, че са помагали за по-лесното израстване на своите по-млади колеги и са станали неудобни свидетели на този растеж. Не малка част от тях желаят да работят и след пенсионирането си. При това мотивът им затова не е от финансово естество, а стремежът им за самоизява. Накратко казано, това което Р. Ингълхарт нарича „self-expression“, т. е. „себеизразяване“. За тези хора безделието е един вид лишаване от възможността да покажат кои са и на какво са способни като личности. Те са натрупали познания и безценен опит и обществото не би следвало да се лишава от тях. Във висшите училища те са поставили началото на не една специалност и учебна дисциплина. Написали са първите учебници по тези дисциплини, претърпели няколко издания. Създали са научни школи, имат не малко последователи. Единственото нещо, което искат тези хора е да имат някаква минимална учебна натовареност, за да поддържат връзка с научната общност. При това тук не става въпрос за симулирана активност. Познанията и опитът на тези хора, техният стремеж за самодоказване дава отражение както върху учебната, така и върху научната им дейност.

Без да навлизам в дискусионните аспекти на този проблем, независимо от възрастта, човекът би могъл да се разглежда като ресурс както всички останали ресурси. В този смисъл обучението представлява технологията на обработване на този ресурс и от нея зависи какъв ще бъде крайният резултат. Ако изследваме разглежданата технология като процес ще установим, че целият живот на човека преминава през различни фази на обучение. Той започва още от утробата на майката, преминава през детската градина и ученическата скамейка, за да продължи на работното място. При това резултатите от този процес зависят в немалка степен от измененията, които настъпват в експлоатационния индекс на обществото. Имам предвид индекса, характеризиращ взаимоотношенията между хората, разглеждани като всеки друг ресурс, чиято експлоатация може да бъде и неправомерна. Експлоатацията на човешки ресурс е правомерна, когато трудът му се заплаща по неговата реална стойност, а стоките и услугите, които закупува му се предоставят по цени, съответстващи на тяхното качество и количество. Тя е неправомерна, когато трудът му е подценен, а цените на стоките и услугите, които закупува, често са силно завишени спрямо тяхното качество и количество. Това е приемливо в известни граници и се е случило в миналото, но ситуацията сега далеч надхвърля поносимите граници, особено когато става въпрос за услугите, които трябва да заплащаме. Парите, които трудно се припечелват и още по-трудно се спестяват буквално се стопяват от неправомерната експлоатация при ползване на услуги, свързани със здравеопазването, книгоиздаването, търговските, битовите, таксиметровите и особено строително-ремонтните услуги, свързани с поддръжката на жилището. Размерите на неправомерната експлоатация при тези услуги са неимоверни и обикновеният човек с обикновената заплата вече не е в състояние да ги понася. Криворазбраната демокрация отприщи най-ниските човешки страсти, свързани с облагодетелстването за сметка на другия. А това все повече ни превръща в малкия и безпомощен човек от неореалистичните филми на Луиджи Бартолини и Виторио де Сика. Не случайно по данни на Трансперънси Интернешънъл индексът за възприемане на корупцията в България е на нивото на Сенегал и Тунис и попада в групата на страните, които имат сериозен проблем с корупцията. При това използваните от тази организация критерии обхваща много тесен периметър от корупционни практики и се свеждат предимно до различните форми на подкуп в публичната администрация.

Преимуществото на използвания от нас индекс за неправомерна експлоатация се състои в това, че с него могат да бъдат обхванати всички начини на ощетяване на човека, като се започне от заплащането на неговия труд и се премине през стоките и услугите, които купува, за да се стигне до кражбите на имуществото му и различните форми на издевателства от физическо и морално естество, отразяващи се на работоспособността и здравословното му състояние. Този индекс дава възможност обективно да се определи жизненото равнище и да се оцени качеството на живота.

Реално погледнато обществото трябва да фокусира цялото си внимание върху ограничаването на неправомерната експлоатация, защото ако се позова на „Закона на Парето“ това е най-важният от няколкото значими в тривиалното множество проблеми, който има да решава нашето общество. Неговото решаване не бива да се търси другаде освен в самото общество чрез създаване на граждански съвети по местоживеене.

Нашето общество все още не разполага с добра правна система за борба с неправомерната експлоатация. В някои случаи предвидените санкции не съответсват на опасността на деянията, а в други те не се прилагат с необходимата строгост и отговорност. Снизходителното отношение към нарушенията и престъпленията не е признак на демократизъм, а на безотговорно отношение към интересите и потребностите на обществото. Недопустимо е органи, които извършват правораздаване да не спазват принципите, да са податливи на външни влияния, нарушавайки конституционните и други правни норми. Дори и най-малките прояви на ерозия тук имат неизмеримо важни и опасни социални последици.

Това налага да се помисли сериозно за въвеждането на акредитацията в някои от органите на съдебната и изпълнителната власт. По този начин ще се гарантира качеството на техните дейности и на обслужването на гражданите. Специалистите ни вече имат достатъчно натрупан опит от въвеждането на акредитацията във висшето образование и здравеопазването, за да могат за сравнително кратко време да разработят система от критерии и процедури за акредитация на администрацията на тези органи.

Правното противодействие обаче обхваща сферата само на една част от неправомерната експлоатация - онези, които имат характер на закононарушения и престъпления. Но в релания живот масови са неподаващите се под въздействието на закона отрицателни факти и деяния. Борбата срещу тях трябва да се води преди всичко със средствата на обществено мнение и въздействие, с оръжията на нравствената санкция и тук ролята на новосъздадените граждански съвети ще бъде изключително важна.

 Изпитан на практика социален механизъм за борба срещу неправомерната експлоатация е социалния контрол. Нито съвършенството на правните норми, нито високата съзнателност на обществото могат да изключат по принцип неправомерната експлоатация. И това е обяснимо, като се има предвид, че обществото се състои от хора, които имат нееднакви, а в някои случаи и противоположни житейски правила на поведение. Възходящото нравствено развитие на личността не изключва и обратни процеси - на изграждане и отклонено поведение. Тази диалектика на историческия процес определя мястото на социалния контрол в борбата срещу неправомерната експлоатация, в която своето място ще имат и новосъздаваните граждански съвети.

Когато говорим за социалния контрол не бива да пренебрегваме и ролята на специализирания държавен и ведомствен контрол. Сега съществуващата обаче система на този контрол се отличава с ниската си ефективност.[6] Нововъведените контролни органи не обхванаха адекватно функциите на закритите и преобразувани органи за контрол на държавно и ведомствено равнище. Имам предвид Комитета по качество, стандартизация и метрология, Главната инспекция за търговия и услуги, Хигиенно-епидемиологичното управление, Управление “Ветеринарно дело“, Държавната автомобилна инспекция, Държавната финансова инспекция и Главната инспекция за държавен технически контрол по строителството. Разбира се, проблемите с новосъздадените контролни органи не се изчерпват само с обхвата на изпълняваните функции от тези органи, те произтичат и от ограничените им пълномощия и тромавата система на реализиране на санкциите. Поради това трудно може да се намери сфера в обслужването, където да не се предлагат услуги от неправоспособните изпълнители, които ощетяват своите клиенти с качеството, количеството и цената на услугите.

Няма съмнение, че неправомерната експлоатация има своите специфични форми на проявление и във висшите училища. Тя се проявява в случаите на несъответствие на образователната, изследователската и управленската дейност с установените за тях акредитационни изисквания. В действителност всеки пропуск в учебната документация, преподавателския състав, материално-техническата и информационна база, както и в методите на преподаване и оценяване биха могли да се разглеждат като специфични форми на неправомерна експлоатация на обучаваните студенти. Тези и други форми на експлоатация би следвало да намерят отражение в някои от документираните процедури на системата за качество. В нея е необходимо да се систематизират формите на неправомерна експлоатация, породени от функционалните взаимоотношения между преподаватели и студенти, между администрация и студенти и между преподаватели и администрация.

Обективният анализ изисква да се вземат под внимание и настъпилите през последните десет години положителни промени във висшето образование. През този период именно израснаха нов тип ръководители – енергични, ентусиазирани и амбициозни Появиха се министри и ректори-реформатори, които преобразуваха системата за висше образование в България. Извършени бяха качествени промени в кариерното развитие на академичния състав, образователните структури, дипломирането на студентите, трудовата и учебна дисциплина, съхраняването на материално-техническата и информационна база, строително-монтажните работи, интериорния дизайн на сградния фонд и отстояването на интересите на академичната общност.

Децентрализира се процесът, свързан с присъждането на научни степени и академични звания. Закрита беше Висшата атестационна комисия. Отмени се нормативната уредба от 70-те години, ограничаваща възможностите на научните организации да провеждат собствена научна политика при подбора на кадрите, с което се накърняваше тяхната автономия. Приеха се Законът за развитие на академичния състав и Правилникът за неговото приложение, уреждащи обществените отношения, свързани с научните степени и академичните длъжности в Република България.
Закриха се над 20 поделения на чужди учебни заведения, създадени в нарушение на Закона за висше образование, Търговския закон и Закона за юридическите лица с нестопанска цел. За това спомогна и обявения на интернет страниците на МОН и на НАОА регистър на акредитираните висши училища в Република България. Приблизително такава беше съдбата и на създадените в началото на 90-те години 18 нелегитимни факултети по право. Само че някои от тях успяха да се вместят в акредитационните изисквания и бяха легализирани.

В резултат на засиления контрол и закриването на някои образователни структури се преустанови издаването на нелегитимни дипломи за висше образование. За това спомогнаха също електронните регистри на МОН за завършилите студенти и за легализираните дипломи за завършена висша образователна степен в чужбина.

Постепенно бяха отстранени от висшите училища онези преподаватели, които десетилетия наред се облагодетелстваха от безпроблемното организиране на незаконния прием, дипломиране и полагане на семестриални и държавни изпити от студентите. По силно занижени данни приходите от тези корупционни практики в някои висши училища са осигурявали ежегодно на отделни преподаватели значителни постъпления от финансови средства.

Преустанови се практиката на ръководни длъжности да се издигат хора с комплекси за малоценност, високомерни и самонадеяни, носители на еснавска психика и стил на поведение, които при възникването на проблеми , не само, че не знаеха как да ги решат, но и не допускаха другите да ги решат, за да не пострада авторитета им. Тяхните неимоверно големи претенции към другите се съпровождаха с лично бездействие към онова, което трябваше да правят. На практика тези хора се оказаха истинско бедствие за структурните звена на образователните институции, които управляваха. Там проблемите стояха нерешени с години, а имаше хора, които можеха да ги решат. Вероятно тях е имал предвид чешкия историк Константин Иречек, когато е писал: “Ние можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за удоволствието на неблагодарните. И сме направили толкова много с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко за нищо. За мен най-трагичното в България е насладата, която изпитват тук хората, да се преследват един друг и да развалят един другиму работата."

Подобри се съществено учебната и трудовата дисциплина на академичния състав. В близкото минало имаше преподаватели, които се появяваха пред студентите само в началото и края на семестъра, за да им възложат и отчетат някаква курсова задача. Новата система на поименно ползване на аудиториите с посочване на часа на започване и приключване на занятията елиминират тази порочна практика.

Прекъснаха и кражбите на компютърна техника, които в някои случаи достигаха до демонтажа и изнасянето от висшето учебно заведение на цели лаборатории и електронно-изчислителни центрове. Всичко това, обаче, приключи с въведения нов охранителен режим на висшите училища.

Налице е и известно подобряване на качеството на строително-монтажните работи във висшите училища. Причината за това е засиленият строителен надзор и възлагането на обществените поръчки чрез конкурс на реномирани строителни фирми, гарантиращи дългосрочно качеството на извършеното от тях строителство. В миналото конкурсите се печелеха с ниски ценови оферти от малки еднолични фирми, работещи с временно нает неправоспособен персонал и евтини взаимнозаменяеми или нискокачествени материали, които не осигуряваха качествено изпълнение на строително-монтажните работи и това ставаше причина едни и същи ремонти през една-две години да се повтарят.

Ако се съгласим с Робърт Пърсинг, че истинският университет е състояние на духа, то този университет е вече реалност, постигната с дигитални зали, лаборатории, многотомна библиотека с няколко читални, магазини за книги, изложбени зали с ателиета, експериментален театър, кафенета с книжарници и интернет клуб, ресторант, парк и спортни площадки. Реално погледнато това не са просто сгради за обучение, а културен епицентър, нов вид място за срещи с колеги и духовни изживявания. В него са уловени особеностите на академичния живот и са пресъздадени в интериорния дизайн, излъчващ енергия, оптимизъм и духовна сила.

През 90-те години имаше няколко случаи на отнемане на сграден фонд от университети за ползване от различни ведомства. Това беше повод студентите от съответното висше училище със своите ректори да изберат различни форми на протест. Последният подобен случай е от август 2009 г., тогава един ректор, изправен пред алтернативата да затвори университета през зимните месеци или да се пребори с бюрокрацията, даде урок по достойнство, оглавявайки протеста на своите студенти срещу предприетите три поредни съкращения на бюджета на висшите училища и поиска изпълнителната власт да преосмисли отношението си към държавните университети и към обучаваните в тях студенти. По този начин той демонстрира морал, по-висш от едно бюрократично решение, нарушаващо права, гарантирани от конституцията.

Всичко това, разбира се, не означава, че функциите на държавата в управлението на висшето образование се свеждат само до финансирането. Напротив, има области, където тези функции трябва да се разширят. В същото време, обаче, отделни функции следва да бъдат ограничени, а други да отпаднат. Така например, държавата чрез своите специализирани органи би следвало да въведе държавните изисквания не само за регулираните специалности, но и за всички останали като при тях тези изисквания биха могли да обхванат по-малък процент от дисциплините, формиращи професионалния облик на кадрите, подготвяни по съответната специалност. Това ще улесни контрола на държавата върху качеството на подготовката на кадри на изхода на системата за висше образование, поставяйки висшите училища при равни условия, без да се нарушава академичната им автономия.

Така стои този въпрос и по отношение на висшите училища, където в някои области автономията трябва да бъде стеснена, а в други – разширена. Недопустимо е, например, Законът за висшето образование да ограничава възможностите на ректорите да определят от колко щатни преподаватели трябва да се състои катедрата или факултетът. Това създава сериозни трудности при организирането на обучението в магистърската степен, а би могло да се избегне с една поправка в закона.

Най-важната черта в сегашното развитие на висшето образование e променливото отношение между държавата и висшите училища. Черно-бялата разделителна линия между отговорностите на държавата и висшите училища ще бъде размита в нюанси на сивото. Усложнявайки допълнително картината, държавата и образованието ще се придвижват в различна посока в различните страни.

Вероятно образованието ще се движи повече на пазарен принцип във всички развити страни с изключение на Швеция и Дания, където частното образование е широко разпространено. В развиващите се страни обаче като Китай, Бразилия и Южно Африканската Република безплатното държавно образование ще продължава да има широк хоризонт на развитие.

            [1]Решенията на Управителния съвет на БКОНК, отнасящи се за висшето образование, се изпращат на Президентството на Република България, Министерски Съвет, Комисията по образованиетои наукатакъм Народното Събрание, Министерство на образованието и науката, Национална агенция за оценяване и акредитация, БТА, БНР, БНТ и висшите училища в България.

                [2] Най-много у нас за студентите по икономика и администрация общо 87 000 от 250 000 студенти. Следват ги студентите по право, които са 11 000.